Пътят минава по билото на невисоки възвишения (нали вече обясних, че в тази страна пътищата минават винаги по най-високите места) по средата на издължения полуостров, широк само няколко километра, и ни дава великолепна видимост към двата бряга. Ослепителни снежнобели пясъчни заливи и хълмове на изток – тихоокеанския бряг, и приличащи на златни планини огромни жълти пясъчни дюни на запад – прочутия Найнти Майл Бийч.
Мърлява бензиностанцийка, покрита с крайпътен прах, се е закичила с грамадна табела, известяваща ни любезно, че това е последното цивилизовано място с вода, храна, бензин и тоалетна. Свърши цивилизацията. И за да е ясно и за тези, дето не са видели табелата, асфалтът също свършва и пътуването ни продължава с неистово друсане, тракане на зъби и прехапване на езици по тесен, прашен насипан с чакъл път. Ето сега е моментът да се поздравя мислено за правилния избор – ако бях дошла с моята раздрънкана японска старица, сигурно тук и щях да я оставя. Не, честно, пътят е отвратителен. Сигурна съм, че нарочно не го оправят, това е част от атракцията. В Нова Зеландия има много подобни места, където хората обичат да ходят заради кефа да покарат по безумни, много често смъртоносни пътища.
Прахът се кълби над главите ни, стеле се по пътеката между седалките и бавно се складира в косите, ушите, очите и гърлата ни (още едно незабравимо преживяване). Не знам колко дълго продължава тази част от пътуването – на мен ми се вижда като часове, може да са били само десет минути, но най-после автобусът спира и ни изсипва на паркинг с десетина други подобни возила и стотици туристи, закопчаващи трескаво якетата и нахлузващи шапките си. Оттук нататък имаме само триста метра ходене пеш до фара.
Вятърът е свиреп и се старае с всички сили да изскубе косите ни, да отмъкне дрехите ни (успява да грабне само няколко шапки от главите на неопитни туристи), да ни спъне със собствените ни крачоли и да ни разплаче до сълзи. Времето определено не е най-подходящото за подобни разходки – студено, кани се да вали, лоша видимост и влажни пръски, носени от вятъра, но все пак не може да ни развали удоволствието от гледката.
Правим си няколко снимки край фара с развети във всички посоки коси, с присвити и насълзени от вятъра очи, на фона на нещо мъгляво и синкаво, което най-вероятно е океанът. Силно съм впечатлена, че на последната скала, там долу в морето, наистина има обрулено, деформирано дърво похутукава, както е в маорските легенди отпреди няколко века. Може пък наистина да е вечно.
Пак в автобуса и пак вездесъщия прах, гарниран с друсане и ужасни завои, за да слезем в ниското на една приказно красива долинка. Прилича на нещо специално аранжирано за туристическа реклама – бял ситен пясък, ниски дюни с туфи трева по тях, малка рекичка, вливаща се в плиткото заливче, и фон от плътна зеленина. Хълмовете ни защитават от вятъра и даже слънцето проявява мимолетно великодушие и ни дарява с единичен слънчев лъч, колкото да засили яркостта на цветовете и да добави слънчеви зайчета към синьото на морската вода. Тук нашият усмихнат и неуморен шофьор-гид ни раздава сандвичи и напитки, разказва пак някакви истории от детството си, уведомява ни за последната решителна битка между две маорски племена, състояла се тук, между тези хълмове, преди идването на белите.
Малко му е трудно да ни събере отново в омръзналия ни автобус, но след няколко предупредителни изръмжавания с двигателя успява. Пак лъкатушене по прашния чакълен път, за да се завърнем към цивилизацията и към втората половина от нашата екскурзия. Може би тук е мястото да обясня защо тези автобусни екскурзии са толкова популярни – не само че спестяват пари от ремонта на личния автомобил, ако някой има неблагоразумието да се друса до Кейп Реинга със семейната си кола, но на връщане (или на отиване – зависи от прилива) автобусът кара по мокрия плътен пясък на Найнти Майл Бийч. За целта той има специално алуминиево шаси, за да избегне светкавичната корозия от солената вода, и много, ама много опитен шофьор, който познава всички потенциално опасни места и знае как да ги избегне. Работата е там, че плажът е почти равен, с много слаб наклон към морето, в резултат на което приливът се покачва много бързо. В Нова Зеландия разликата между ниската и високата вода е на места повече от три метра. При прилив повечето от плажовете не съществуват. Ходенето на плаж, за да се излежаваш на пясъка и от време на време да се поизкъпваш в морето, както ние сме свикнали, тук се превръща в една непрестанна гоненица – при отлив водата се отдалечава и всеки следващ път, за да се намокриш, трябва да вървиш все по-дълго, за да я настигнеш, а при прилив вълните се приближават и стесняват пясъчната ивица, докато ти намокрят хавлията. Смяната на посоката става на всеки шест часа. Всяка кола, закъсала на Найнти Майл Бийч, си остава там завинаги. Наблизо няма населени места и докато дойде помощ, приливът вече я е погребал под тонове пясък и морска вода.