Докато ни разказва това, шофьорът ни внезапно кривва встрани от пътя и за свое огромно изумление установяваме, че сега кара по пясъчното корито на плитка бистра рекичка. Тук вече не друса, прахът се уталожва и пътуването най-неочаквано става приятно и екзотично сред водните пръски, вдигани от гумите на автобуса. Всички приятни неща, както знаем, свършват бързо. Спираме пред огромна планина от златен пясък.
Не мога да ги нарека дюни, защото те са си направо планини. Някои са високи по сто и петдесет метра. Точно в момента се намираме в подножието на двайсетинаметрово хълмче и по микрофона се сипят някакви странни инструкции как да пазим равновесие, като държим ръцете си отзад, които аз изобщо не слушам, защото гледам изумено спътниците ни – те събуват обувките и чорапите си, натикват шапките и телефоните по раниците си, нетърпеливо изскачат от автобуса и щурмуват стръмната пясъчна грамада над нас. Е, то и аз искам да видя гледката от високото, сигурно е много красиво, ама защо са помъкнали тези пластмасови тави, само да ги спъват при и без друго трудното катерене? Дъщеря ми не ме оставя да се чудя дълго – вече е грабнала едно от въпросните пластмасови неща и подскача на място от нетърпение, като в същото време проскимтява: „Страх ме е!“ За всяка опитна майка това означава: „Много искам да направя нещо, но ме е страх от високото, моля те, кажи ми, че не е страшно, моля те, ела с мен, моля те, направи го с мен!“ Очите ѝ са вперени със завист в първите катерачи, които са спрели на върха и без да му мислят много, сядат в тавите и се спускат по стръмното. То било шейни! А инструкциите на шофьора са се отнасяли до техниката за пазене на равновесие при спускане по стръмния склон.
Изчаквам да видя дали някой няма да се пребие при първото спускане и след това, напълно убедена, че аз няма да се пързалям, повеждам детето нагоре по пясъчния склон. Идеята ми е да я окуража, да ѝ покажа, че не е толкова страшно там горе, и да ѝ помогна да преодолее страха си. Пясъкът е ситен и се срива под нас, много скоро откривам, че вече пълзим на ръце и колене, косите и устите ни са пълни с фин пясък, джобовете ми тежат от още такъв, но не се отказвам, нали възпитанието се изразява най-вече в даване на личен пример. Когато стигаме горе, дробовете ми изгарят от усилието, не мога да си поема дъх и с ужас установявам, че гледана от върха, пистата за спускане е дори още по-страшна. Не ми помага и масовото пищене на спускащите се.
Дъщеря ми се е хванала за ръкава ми и вече се тресе от възбуда и страх. Не е сега моментът да разочаровам детето, така че старателно натиквам задните си части и краката си в малкото коритце, докато авторитетно я наставлявам. Смятам да се престоря, че се спускам втора, и да я побутна, ако тя не се осмели да потегли сама. В тази неестествена поза съм изпаднала в деликатното положение на слоница, седнала в китайска купичка за ориз. За жалост не успявам да се задълбоча в това интересно усещане, защото едно невнимателно помръдване с палеца на десния крак нарушава крехкото равновесие и моята така наречена „шейна“ се устремява надолу по стръмното. Нямам спомен да съм крещяла – от писъците на другите не можех да чуя гласа си, но съм сигурна, че усещането беше неописуемо приятно. Като се озовах долу, имах само една мисъл в главата си – да го направя пак.
Измъквам се от тавичката и се обръщам тъкмо навреме, за да видя как дъщеря ми завършва с щастливи писъци спускането си. Хващам я за ръка и без много приказки се закатерваме отново. Иска ми се да мога да разкажа как сме се спускали пак и пак, и пак, но истината е, че аз нямах сили за повече от две изкачвания. Оставям детето да се пързаля само и се присъединявам към нашия шофьор, който сега се изявява в нова професия – бебегледач, докато родителите на бебешорите се спускат с писъци по пясъчната пързалка.
Не мога да повярвам на очите си, но дори белокосата бабичка, дето едва преодоляваше двете стъпала за качване в автобуса, се катери нагоре по дюната и влачи вързана на въженце шейна. За себе си решавам, че бабчето е само киви, никоя друга националност не е толкова крейзи на стари години. В Нова Зеландия можеш да чуеш седемдесетгодишен дядо да разказва как си строи лодка и се кани да прави околосветско пътешествие или не по-млада баба да учи философия, защото това било мечтата на живота ѝ. За новозеландците животът започва след пенсионирането.