Когато най-после сме пак по местата си, обилно потни, посипани с пясък и задъхани от емоциите и физическото усилие, автобусът продължава по коритото на рекичката и след десетина минути виждаме морето. Свирепо! Красиво и свирепо! Разпенено, вилнеещо, неспирно. Този плаж не те подканя да съблечеш дрехите си и да се гмурнеш в сините вълни, нито да се проснеш на хавлия и да се излежаваш на слънце, докато ти се изпържи мозъкът. Този плаж предупреждава: „Ти си малък, тленен и жалък. Върви си! Аз съм могъщото и вечно море, ако река, мога да те изтрия от лицето на земята и няма да остане дори следа.“
Щракам с фотоапарата, докато свършват всичките пози. Намираме си красива черупка от мида и си я вземаме за спомен. Бояна настоява да си вземем и едно триметрово водорасло, приличащо на кравешки черва (и почти толкова приятно ухаещо), но този път аз съм непреклонна. Студеният вятър ни залива с мокри пръски и хвърля ситен пясък в лицата ни. Докъдето поглед стига, пейзажът е еднообразен – сив, безлюден пясъчен плаж и побеляло от разпенени вълни море. Не се виждат нито птици, нито лодки. Тасманово море има твърде лоша слава. Много пътешественици, които обикалят света с яхти, като стигнат до Нова Зеландия, предпочитат да хванат самолета и така да видят Сидни, вместо да пресичат неголямото, но бурно и коварно Тасманово море по вода.
Всички се прибираме бързо-бързо в автобуса, без подканяне.
От тук нататък пътуването е високоскоростно – Найнти Майл Бийч е единствената магистрала в Нова Зеландия, където няма ограничения на скоростта, и за да го потвърди, автобусът лети със 120 км в час. Намалява само от време на време, колкото да видим останките от зарината в пясъците кола, стадо диви коне, дошли да поиграят в прибоя, малка рекичка, вливаща се в морето. Всъщност дължината на плажа е много по-малка от 90 мили, по-скоро е към 90 километра и с тази скорост на придвижване се очертава да го прекосим за около час.
Водата свисти под гумите и пясъчните пръски се лепят по стъклата. След петнайсетина минути вече не виждаме нищо през прозорците – целите са покрити с кално зелена субстанция – ситен морски пясък и планктон. Миризмата на море е опияняваща и тъй като шофьорът ни най-после е изчерпал огромния си запас от смешки и истории и микрофонът мълчи, всички се унасят в дрямка сред зелената аквариумна светлина.
В южния край на плажа има малко селище, където отново спираме да похапнем и най-вече да измием автобуса от пясъка и морската вода. Точно в пет часа сме пак в Кайтая и на сбогуване нашият усмихнат шофьор и гид ни препоръчва да си пуснем по едно тото, защото според него това бил щастливият ни ден – да закъснеем и да нямаме резервация, но въпреки това да хванем автобуса си, било изключително събитие. Е, пуснахме тото и нищо не спечелихме, но нейсе – парите не са всичко на този свят, нали така. Затова пък се забавлявахме неудържимо.
Навръщане не бързаме заникъде и решаваме да спрем в едно крайпътно градче – Кауакауа, известно на целия Северен остров с градската си тоалетна. Въобще не се шегувам! Градчето е миниатюрно, незабележително с нищо друго, освен че е на пътя за на север и си развива сериозен туризъм, базиран само на една-единствена сграда. Преди десетина години австрийският архитект и философ Хундертвасер, който се заселил в Нова Зеландия в края на живота си, построил със собствени сили и средства неголяма, но много оригинална градска тоалетна в типичен Хундертвасер стил – с вградени цветни бутилки вместо прозорци, колони от ярко оцветени керамични тръби, малки пластики и закачки по стените, туфи трева, растяща на покрива. Вече по тъмно поемаме лъкатушния път към Фангарей, за да се присъединим към грандиозния български великденски купон у нас.
В заключение ще добавя само, че ако някога срещнете живи кивита (нямам предвид птиците, нито пък плодовете) и ви се сторят малко шантави с всичките им татуировки, сплетени на плитчици коси, провиснали панталони, нахлузени до веждите шапки, ако ходят боси и говорят някакъв странен език – уж английски, ама никой не им разбира, да знаете, че сте на прав път – всички в Кивиландия (включително имигрантите) са луди за връзване. И лудостта им е заразна.
Като едно добре възпитано киви непременно трябва да спомена времето, така че започвам с него.
През целия август и половината септември времето можеше да се опише само с една дума – валя. После започна да вали с прекъсвания, а напоследък има по два-три дни слънце, което вероятно трябва да означава, че е пролет. Аз му викам Сезона на дъгите. Също като миналата година по това време се скъсва да духа, облаците по небето се движат бясно във всевъзможни посоки, сякаш не могат да решат къде отиват, но в никакъв случай не се отказват от пътуването. Вали и грее слънце едновременно, духа и вали, редуват се страхотни бури с постоянни местни ветрове или даже с кратки периоди на безветрие. Не е странно, ако вали само в задния двор на къщата например, а в това време котката се припича на слънце в предния. Шантава работа.