Метеоролозите се надпреварваха да изтъкват колко е нетипично подобно време за сезона и за района, ама не взеха мерки да оправят нещата. Само се скъсаха да се хвалят как всички урагани ни подминали тази година – на, вижте какво стана в Америка, ураганът Изабел (адашката) беше най-унищожителният от много години насам, в Австралия също беше страшно, за Соломоновите острови да не говорим – единия от тях ужасна буря го изтри направо от лицето на земята, там скоро цивилизация няма да има. А пък в Нова Зеландия какво – само поваля малко повече от обикновено и понаводни няколко пъти долините. Един телевизионен водещ, който се самозалъгва, че има превъзходно чувство за хумор, в продължение на месец и половина започваше прогнозата за времето със следните думи: „А сега да видим какво прави нашата машина за дъжд“, и после много убедително ни обясняваше как в непрекъснатите валежи се наблюдавала цикличност – валяло много силно в средата на седмицата, после леко намалявало, за да се засили пак в средата на следващата седмица. И така с всеки следващ циклон. Бяха поне петнайсетина. Затова пък сега, като се е отворило едно хубаво време и като е запекло едно унищожително слънце, не можем да си опазим доматите – изсушава ги като хербарий само за един ден. Ние и без друго само се преструваме, че градинарстваме.
В магазина съм все така ненадмината атракция. Конкуренция ми прави само една френска канадка, която отскоро говори по вътрешната озвучителна уредба и видимо стряска клиентите с непостижимия си френски акцент. Сега покрай Коледа (тук всички вече се подготвят активно) си е една откровена лудница. Даже вече не ми се вижда забавно. Кивитата все така се надлъгват един друг колко са заети, докато всъщност прекарват половината си живот в пушене, пиене на бира и приказване на глупости по телефона. Сигурно съм толкова саркастична поради неумело прикрита завист – аз нито пуша, нито мога да говоря, пък и не съм голям фен на бирата.
Голямото събитие в края на зимата беше Бояниният рожден ден, който, както всичко, което тя прави, беше планиран и осъществен с неподозиран замах и непредвидим успех. Детето реши този път да подходи научно и затова първо се сдоби с книга с указания „Как да направим незабравимо парти за рождения си ден“. От този ден нататък аз нямах думата изобщо, тъй като и бездруго трудно се справях с текста, написан на тийнейджърски жаргон. Само периодично получавах малки спретнати списъци с неща, които трябва да купя, да направя или да сготвя, написани според Бояна на български, но всъщност изобилстващи от латински букви и английски частици.
Книгата препоръчваше партито да бъде „С пренощуване“. Аз лекомислено се съгласих, тъй като въобще не си и помислих, че някоя майка ще остави детето си да нощува у нас, без изобщо да ни познава, да има идея християни ли сме, каква ни е културата, храната и хигиената и откъде изобщо идваме в страната им.
На предложението ѝ да покани целия клас нещо подсъзнателно ми пошушна да отвърна с контрапредложение – нека да са само момичетата, като за първи път, което се прие без възражения и веднага ми бяха връчени шестнайсет покани да ги подпиша. После ми се обадиха дванайсет майки да потвърдят, че децата им ще дойдат, при което аз панически презаредих хладилника и преразгледах идеите си за менюто.
Освен списъците с храни, които включваха основно бонбони, пуканки, чипс, други бонбони, друг вид чипс и понички (!?!) за закуска на следващата сутрин, имах и списък с разни неща като балони, книжни шапчици, червила, фибички и други джуджурийки в несметни количества.
В уречения ден гостите запристигаха на групи, придружени от майките, татковците и някои от многобройните си братчета и сестричета (най-нормалното новозеландско семейство има 3-4-5 деца). Започнах да правя списък с имената и телефоните на родителите за в случай на нещо непредвидено, списък с това кой към какво е алергичен и какво не трябва да яде. Едната от спалните мигом беше зарината до тавана със спални чували, завивки, пижами, мечовци и кукли, възглавници, четки за зъби, резервни дрехи, любими играчки, резервни пакетчета чипс, бонбони и напитки. По някое време една от новопристигналите майки ме попита колко деца имам вече вкъщи. Не можах да ѝ отговоря – всичко беше в пълен хаос. Някои от децата, които първоначално не бяха се престрашили да останат за през нощта, като видяха патърдията, решиха все пак да го направят, така че родителите им донесоха още завивки и пижами, та неразборията беше пълна.