Така ѝ не научих имената на децата, нито успях да ги преброя. Все имаше някой в тоалетната или някой говореше по телефона от другата стая или беше сърдит на долния етаж. Всичките ми страхове, че няма да мога да ги накарам да си легнат, бяха напразни. Момичетата бяха очевидно много опитни в подобен сорт гостувания. След купона се строиха в спретната редица по пижами като малки призрачета пред тоалетната, измиха си чинно зъбите с 12-те четки за зъби, които бях купила според инструкциите на книгата за всеки случай, разпънаха си спалните чували кой където свари и малко след полунощ дори заспаха. Сутринта, когато отидох да ги видя, си бяха сервирали закуска с понички в леглата и пиеха горещ шоколад от хартиени чаши. Направо ми напълниха душата – самостоятелни деца.
Към обяд родителите им си ги прибраха. За мое голямо облекчение никого не бяхме загубили и почти нямаше поражения по къщата. Всички майки бяха шокирани от идеите ми за закуска, но в крайна сметка решиха, че това е някаква екзотична българска традиция. Не че знаят нещо за България, но им звучи достатъчно непознато, за да е добро обяснение. Така че отколешната българска традиция да ядем понички на закуска след парти е вече световноизвестна.
След изумителния успех на рождения си ден Бояна е вече Мис Популярност в училище. Всеки ден се влачи с приятелки вкъщи. Вече имам поставена задача да шия костюми за най-добрата ѝ приятелка – корейка, и сестричката ѝ, както и да спретна малко пиршество с лакомства за Хелоуин.
Румен все така се трепе да лови риба и все така неуспешно. Сега обяснението е, че тук просто няма риба. Виж в Уоркуърт беше друго – имаше риба, трябваше само да успееш да я хванеш. Тук няма и това си е. Но не се отказва де. Ходи винаги, когато има възможност да си пробва късмета.
Другата хубава новина е, че още едно българско семейство се мести да живее във Фангарей. Дръж се, Нортланд!
Антиутопично
Новата Зеландия имала умерен климат. Как не! Нищо не е умерено в тая страна. Като завали, няма мярка – вали стръвно, вали неистово, като из ведро, като от небесна цистерна, като на провала, като за последно, или просто кротко си вали и не се сеща да спре по няколко седмици.
Като запече пък, направо се забравя – изсушава и изгаря всичко за минути, обезводнява блата и езера и обезтревява поляни и морави, прави слънчевата ни веранда негодна за обитаване, принуждава ни да ходим постоянно облечени и наплескани с разни слънцезащитни мазнотии и даже бялата ни котка получи слънчево изгаряне на ушите, та сега и тя ходи омазана и тъжна в жегата. „Умерен“ е последната дума, която би ми дошла наум, ако имам някога неблагоразумието да се опитам да опиша новозеландския климат.
Умерени е най-малко вероятното определение и за новозеландците. Като решат кивитата да доказват на света (или на себе си) колко са напредничави и как са преодолели старите консервативни английски синдроми, пак изтървават мярката: проституцията вече е законна и вертепите си плащат данъците като всички други данъкоплатци, за Коледа е забранено децата да седят на коляното на дядо Коледа, защото това унижавало подрастващите и било намек за педофилия. А първите няколко месеца след нашето пристигане в страната по всички медии се водеха горещи дебати дали депутатките имат право да си кърмят бебетата в парламентарната зала по време на гласуване на нов закон (за да изразят нагледно позицията си, хиляди млади майки демонстративно кърмеха на обществени места за шок и ужас на по-възрастното поколение и на новоизлюпените имигранти като мен). Консерватизма им пък няма какво да го коментирам. Само ще спомена (пак), че в двайсет и първи век нямат смесителни батерии на мивките, не кусват маслини, половината си живот прекарват в гледане на някаква безнадеждно смахната игра като крикет например, в която седем дни по осем часа някакви хора се размотават насам-натам и накрая пак не се разбира кой е победил в така наречената среща (изобщо няма да коментирам другата им още по-любима игра – голфа).
В никакъв случай не искам да звуча критикарски. Аз лично безкрайно се забавлявам и възхищавам на последователността, с която местната култура толерира индивидуализма. Никой не е длъжен да следва строги канони, да се равнява по другите, да се съобразява с общественото мнение, да прикрива различността си. Звучи точно като осъществена мечта от бунтарските ми младежки години. Е, реалността е малко по-различна от мечтата; особено в някои отдалечени, изолирани ферми избуяващият индивидуализъм и антиконформизъм създава много странни, направо плашещи екземпляри, много, много далеч от умереността.