Но да се върнем към една друга крайност – птиците. И аз като повечето хора ги асоциирах с нещо приятно – птича песен, ромон на поточе, предвестници на пролетта, мир, покой и други лигави сантименталности. Обаче тук нещата изглеждат различно. Вероятно Хичкок е бил в Нова Зеландия, като му е хрумнала идеята за филма „Птиците“. То не е просто напаст, то е Божие наказание!
Като живеехме в Уоркуърт, имахме в двора на къщата едно симпатично дръвче – кофай (или ковхай, или кауай, или както там му викат – има поне още осем вида произнасяне на въпросната дума, дължащи се на несъответствието между маорската фонетика и английската азбука), много важно в новозеландската култура, почти сакрално, предвестник на пролетта, маорски символ и прочие, и прочие. Аз си го харесвах дръвчето – нищо особено, скромно едно такова, с тънки вейки, цъфти в яркожълто. Обаче! Друг любим новозеландски символ – иначе симпатично изглеждащата и неголяма птичка туи, много си пада по цъфтящия кофай (или кауай, или каквото е там) и има ненарушима традиция да организира любовните си похождения и песнопения (!!) по изгрев слънце на или в близост до въпросното дръвче. Новозеландците така се умиляват от тази гледка, че масово си садят кофаи по дворовете, белким се засели някое семейство туи наоколо.
Моя изтерзана милост обаче още на първата сутрин в далечната, непозната, екзотична страна се събуди с твърдото убеждение, че мъжът ми трябва напълно да се е смахнал, за да наеме къща, разположена между железарска работилница и дърводелска фабрика, започващи работа още преди изгрев слънце с неистово дрънчене, скърцане, чукане, тракане, скрибуцане, пищене плюс мърморене и хълцане в паузите. Когато на закуска споделих спонтанното си неодобрение, ми бе разяснено, че живеем в престижен жилищен квартал и това, което чувам рано сутрин, е просто сватбената песен на туито.
Един друг местен любимец – тлъстият новозеландски гълъб, който има размерите и грацията на охранена селска кокошка, при полет звучи като малък военен хеликоптер, но сам си вярва, че е дребна птичка, и небрежно каца по тънките вейки на дръвчетата, като ги превива доземи – има още по-отвратителна и механично звучаща „песен“.
Така, след като дръвчето прецъфтя, туито се запиля някъде и ние се преместихме в друг град, като един от най-важните ми критерии при избора на нова къща беше да има душ в банята и да няма кофай в двора. Е, сегашната ни къща няма кофай и не чуваме туитата често, но в двора на съседите има някакво вековно изглеждащо дърво, дом за стотици птичи семейства, които на разсъмване споделят на висок глас впечатленията си от отиващата си нощ. Какофонията е невероятна!
Особено противна е някаква безобидно изглеждаща кафява птичка, която пронизително стърже, хрипти, хърка и като че ли се дави, киха и кашля, като при това успява едновременно и да се провиква самодоволно и пищящо, нещо като „Видяхте ли сега какво изпях, а!?“ Обикновено млъква, след като се увери, че никой вече не спи. При многобройните ми оплаквания пред съседи и приятели новозеландци те самоотбранително ми обясниха, че тази птичка не е тукашна. Индийска била и мигрирала съвсем наскоро. Аз пък си бях помислила, че тя ще да е главната причина за високия процент самоубийства в страната.
В новата къща първата ми работа беше да разкопая малки кръгли градинки, разхвърляни артистично из зелената морава, и да ги засадя със стотици нарциси и зюмбюли. Още на следващата сутрин всичко беше безпощадно изровено и луковиците изядени. Аз обаче не се предавам лесно – засадих нови стотина луковици и задебнах иззад завесите в кухнята. Отне ми само една безсънна нощ, за да стана рано, преди изгрев слънце и да разоблича извършителите – сиви птички, малко по-големи от врабче и категорично многократно по-целеустремени и хладнокръвно разрушителни, систематично изровиха и изкълваха пред очите ми новичките насаждения. Съседите ме посъветваха да си окача из градината малки парчета огледала, бостански плашила или просто шумолящи найлонови торбички – много помагало. Това ми изясни веднагически странните, люшкани от вятъра декорации, които бях виждала из дворовете на другите къщи, но беше категорично в разрез с естетическите ми възгледи, така че нарцисите бяха пожертвани. Сивите птички победиха, поскитаха триумфално из двора още ден-два, убедиха се, че не съм достатъчно глупава да садя нови луковици, и после отлетяха завинаги.