Ако речеш да си отглеждаш домати в градината, цели рояци от птици ще ги изкълват безпощадно още на розовия им стадий. Всички лозя и овощни градини тук са покрити с мрежи против птици. Скъпичко е, но е единственият начин да отглеждаш нещо на открито. Ако купиш на дъщеря си зайче за домашен любимец, още на втория ден хищна птица ще го убие по кървав и отвратителен начин, който ще остави незаличима травма не само в нейната душа, но и в твоята. Ако ще всеки ден да си пребоядисваш верандата, тя пак ще е нацвъкана от птици, освен ако нямаш ламаринен бухал на покрива (това е само според приказките на кивитата, още не сме пробвали дали върши работа). Ако пък покривът ти е ламаринен (само малък процент от покривите не са), непременно ще се намери птичка, дето я мързи да лети и много обича да щъпурка шумно и непрестанно, особено рано сутрин в неделя, точно по твоя покрив (за това спасението пак е само ламаринен бухал със стъклени очи или шумящи найлонови торбички).
Добре, оставям настрана проблема с птиците. Хората си ги харесват, имат си клубове за наблюдение на птици, за любители на птичи песни (!?!), слагат си специални хранилки и къпални за птички по градините, за да ги привличат, изобщо – обичат си ги и толкова. Аз сама съм си крива, че не съм музикална.
Да отидем по-натам, към проблема с насекомите. Ясно е, че за да има толкова много птици, явно има и много храна за тях. Има! Има милиони паяци само в нашата къща. Не се наемам да изчислявам колко прави умножено по няколко милиона къщи в цялата страна. Има хлебарки – тукашни, австралийски, южноафрикански, китайски и индийски. Едните летят, не си спомням кои точно бяха, но обикновено точно с тях се сражаваме в стаята на дъщеря ми. Някой ни беше излъгал, че в Нова Зеландия нямало комари. Е, това е откровена лъжа – има си комари, и то много. При тая влага и треволяци наоколо направо си е развъдник на комари. Истина е обаче, че те не са големият ни проблем. Както казва Светла (след като ходи по доктори и ѝ биха инжекции пеницилин), вече обичаме комарите, те са наши приятели – големи са, можеш да ги видиш, да ги убиеш, да ги прогониш с разни миризми, пушилки, мрежи и прочие, пък и да те ухапят, ще те посърби няколко дена, седмици, месец, пък ще ти мине. Истинската напаст са така наречените „пясъчни мушици“ – микроскопични, почти невидими, живеят навсякъде и целогодишно, особено са разпространени по плажовете и в нашия заден двор. Като нашественици от друг континент ние нямаме имунитет срещу тяхната отрова и първите няколко ухапвания са с много тежки последици – не само подуване, сърбежи, болки, рани, но дори отравяния, алергични пристъпи, възпаления и прочие (затова Светла беше на антибиотици). След първата-втората година имунната система започва да се справя по-добре и ухапванията вече са само болезнени, непоносимо сърбящи, подути и отвратително изглеждащи за по месец-два, но не са опасни.
Неподозирани пълчища охлюви – голи и облечени такива – в комбинация с мародерстващите птици доубиват всяка страст към растениевъдството. Постоянната влага, умерените температури и обилната растителност превръщат Нова Зеландия в охлювски рай. И в земеделски ад. Всяко покълнало свежо стъбълце на ядивно растение бива начаса изгризано до корен. Без остатък. Плевелите, разбира се, остават незасегнати. Борбата с охлювите се води повсеместно във всеки новозеландски двор и цветна градинка с екологични, както и с откровено жестоки средства, но без особен резултат. Ние пробвахме всичко – ръсихме отровни розови гранули край насажденията (с риск да отровим местните птици или котките си), но дъждът ги изми; залагахме самоделни капани от пластмасови бутилки, полупълни с бира (според кивешките земеделци охлювите мрат за бира и се удавят от лакомия), с половинчати и доста гнусно изглеждащи резултати; мазахме листата на доматените растения с веро, събирахме охлювите ръчно, но накрая загубихме битката и се предадохме. Наши приятели изобретиха ефикасен и много екологичен метод, който обаче не знам защо не намира последователи: цялото семейство си има хоби – лятно време след работа изпушват по една цигара в градината и чукат охлюви. Да, чукат ги с камък, за да са сигурни, че са ги уморили. Няма химикали, няма отрови, много е екологично, само е неописуемо гнусно.
За любимеца на новозеландците уета просто не ми се разказва. Като го срещнах за първи път на улицата в центъра на Уоркуърт, изпищях от ужас и никога повече не се осмелих да се доближа до това място. Никой вкъщи не повярва на покъртителния ми разказ, помислиха, че окончателно съм изперкала от преумора, носталгия, културен шок и разни други имигрантски феномени. По-късно дъщеря ми имаше тема за изучаване в училище и донесе вкъщи разни снимки и други учебни материали. Не ми се затъва в подробности, но в най-общ смисъл това е нещо като праисторически скакалец (бил връстник на динозаврите) с огромни размери (според учебника на детето достига до 14 см) и отвратителна, отвратително огромна глава със зъбати челюсти, изпъкнали очи, изобщо – хубавец. Уникален. Новозеландски. Не напада хора. Хапе само ако го закачат. Смята се за безобиден.