Казано вкратце, умереността не е на почит в далечната, изолирана от света Аотеароа. Нова Зеландия е страна на крайности. Наскоро в едно телевизионно предаване се опитаха да установят какъв е типичният новозеландец. Хиляди хора попълниха въпросници и мнозинството описаха себе си като индивидуалисти, спонтанни, търсачи на приключения, любители на крайностите. Новозеландците обичат да са различни, смятат умереността за скучна и неинтересна. Ценят високо оригиналността. А красивата разнообразна природа, уникалната флора и фауна и невъзможният климат на страната допълват съвършено противоречивия приключенски дух на стопаните си.
В Нова Зеландия забелязвам, че българите проявяваме спонтанна способност (може би потребност) да се самоорганизираме в мафия. Имаме вече изграден и функциониращ канал за внос на ракия по две линии – силистренска и димитровградска. Беше внесена (нелегално) и отгледана първата реколта българска чубрица (за Коледа подарих на всички български семейства по една саксия с чубрица, така че сега е разпространена из цялата страна). Едно семейство варненци от Окланд, с които се запознахме пак покрай Коледа, ни свързаха с македонец вносител на бяло саламурено сирене от България и вече има установен канал за доставка до Фангарей.
А последното ни сформирование е в областта на услугите и има за цел да води на строг отчет и контрол всички чужденци в Нортланд (така се казва областта на север от Окланд). Всеки, който се е преселил да живее насам и има нужда от легло, маса, столове, хладилник, идва в единствения магазин за мебели на поносими цени, където работя аз, така че почти без изключения и абсолютно предизвестимо попада на мен. После, веднага след като си намери работа и може да си го позволи, си поръчва сателитна телевизия, за да гледа новини от света, и там среща Румен, който отива да им инсталира антената. Ако случайно ние сме пропуснали някого, друг българин работи в куриерска служба, а чужденците често получават колети и пратки от родината си. Пък напоследък още един сънародник се присъедини към групировката – кара таксито на летището и ги подхваща още оттам. В резултат, макар да сме само 3 български семейства в целия град (Боркови вече не ги броя, те се преместиха в Окланд), непрекъснато се случва някой да ми каже, че познава други българи – така поддържаме илюзията за многобройно присъствие.
А пък Боркови се преместиха в Окланд, защото си намериха работа като преподаватели в един институт там. Заформиха следващата българска мафиотска структура – вече са четирима българи във въпросния институт и Борко всячески се опитва да зарибява Румен, но засега безуспешно. Много ни липсват! Пак не пропускаме задължителните съботни сбирки, но без Боркови е различно.
Спомням си една типична случка у тях.
На поредния купон помагах нещо в кухнята и по някое време ми направи впечатление, че Борко обикаля насам-натам и разпитва всички къде са сложили рибата. „Гледай ги сега! Казах им да размразят рибата, а те я загубиха! Митко, къде е рибата бе?“ Митко казва, че не знае, вероятно сестрите му са я извадили да се размразява. Те обаче са в неизвестност и Борко продължава да отваря всевъзможни шкафове, да обикаля по стаите и да търси рибата. Котката го придружава.
За известно време аз съм навън на барбекюто и изпускам разследването от поглед, но скоро Борко профучава с щастливи възгласи. Момичетата са се появили и са разкрили загадката – баща им си мърмори щастливо: „Как може да сложат рибата в пералнята?! Кой си размразява рибата в пералнята?!“, след което триумфално изнася въпросната риба да се пече на скарата навън. Половин час по-късно аз пак съм в кухнята и виждам Борко да слага същата риба в микровълновата, като си мърмори: „Не размразява добре тази пералня, не е добре. Казвам им аз, ама кой ме слуша?!“
Румен се скъса да лови риба това лято – умириса ми къщата и душата, постоянно заравя рибешки глави в градината, с което си е спечелил уважението на всички съседски котки.
Аз се записах в тукашния институт да уча вечерно мениджмънт. Моята работа е малко барабар Петко с мъжете (в случая – с китайците), защото нямам никаква ясна идея какво точно искам да постигна с ученето, ходя колкото да си пооправя английския. В групата сме само китайчета, две-три майки на многолюдни фамилии, които сега си наваксват с образованието, и две-три европейски имигрантки. То и да имам амбиции да взема диплома, няма да е скоро – при това темпо, само веднъж седмично, ще се дипломирам таман навреме за пенсионирането си. Нищо друго не се преподава вечерно в нашия град. Никой учител по английски не можах да склоня да ми дава уроци вечер или в неделя. Почивката им е свещена на хората. Работят само до три следобед и само в делнични дни, като не ми отърва, да си търся друг.