Не можем да се сърдим на кивитата, че не знаят нищо за България, защото ситуацията е реципрочна – малцина в България знаят нещо повече за Нова Зеландия от приблизителното ѝ местонахождение някъде в Тихия океан и може би, тук-таме, отделни индивиди с висока географска култура биха могли да назоват столицата ѝ, но колко българи могат на примависта да се сетят за името на министър-председателя на НЗ или поне коя е управляващата партия в момента? (Без да проверяват в Гугъл!) Повечето хора всъщност си мислят, че е част от Австралия, или я бъркат с Нова Гвинея. И няма нищо изненадващо в тази масова неосведоменост, защото и едната, и другата са малки, политически и икономически неважни страни, които рядко се появяват в световните информационни емисии, невъобразимо далеч са една от друга и са с много минимален (нещо като никакъв) културен и икономически обмен, без двустранни политически контакти (България няма посолство, нито дори консулство в Нова Зеландия и обратно). Изненадващо е друго – колко много новозеландци всъщност не само знаят къде е България, но и са били там.
Моята лична статистика сочи, че повечето кивита са посещавали малката екзотична страна отвъд желязната завеса през годините на социализма именно заради забранения ѝ статус – от любопитство и в търсене на силни усещания. (И повечето са ги намерили.) В по-нови времена България сякаш е отпаднала от списъка на екзотичните туристически дестинации. Младите новозеландци пътуват предимно из Западна и Централна Европа, после през страните от бивша Югославия (виждат им се по-интересни заради войната там), стигат да Средиземноморието и не само че пропускат милата ни татковина, но дори не знаят за съществуването ѝ. Техните родители обаче са използвали всеки възможен повод да надникнат в територията на най-самоотвержения сателит на СССР и приключенията им там звучат невероятно дори за мен.
Няма такава държава!
Млада новозеландка пътува през 70-те из Европа в компанията на група хипита с различна националност – американци, англичани и австралийци. С типични за времената и възрастта си безгрижие, безпаричие и добронамерено безхаберие след злополучен инцидент с една от колите (евтина таратайка, движеща се повече на добра воля, отколкото на някакви физически принципи) я зарязват някъде в Германия (да се чете: Западна Германия) и пристигат благополучно в Югославия, която се славела като най-разкрепостена и отворена към Запада от всички социалистически страни, така че не ги впечатлява особено. В търсене на приключения бандата англоезични хипита решава да се промъкне отвъд желязната завеса – в България, и да види истинското лице на комунизма. Скрояват плитък план – да преминат границата късно през нощта, когато се предполага митничарите да са сънливи и небрежни, с твърдението, че минават транзит, на път за Гърция, свършили са парите и се опитват да спестят бензин, като пресекат напряко през българската територия. Речено-сторено. В полунощ цялата тайфа с двата все още движещи се микробуса се подрежда чинно пред гишето на българския гранично-пропускателен пункт. И кошмарът започва.
Мястото е безлюдно, мрачно и откровено страшно с всичката бодлива тел, въоръжена охрана и неразбираеми надписи на кирилица. Служителят в пункта – униформен, с разни пагони, въоръжен, важен, надут и сърдит чичка, ги оглежда неодобрително. С минимум вербална комуникация, но с множество изразителни погледи, мимики и жестове той прави негативни коментари относно облеклото им (разпасано, ярко, хипарско), неприемливото им западняшко поведение (хилят се, шегуват се, бутат се с лакти, не козируват и не рапортуват), състоянието на превозните им средства (плачевно наистина), неубедителните им аргументи за влизане в страната (направо подозрителни в контекста на цялата върлуваща подривна буржоазна демагогия и студената война), дългите им коси, вносните им цигари и прочие, и прочие.
Когато усмивките на западнячетата увяхват най-после и физиономиите им се изопват нервно като на провинили се ученици, чичката с пагоните събира паспортите и останалите документи (внушителна колекция според тогавашната международна бюрократична практика), оттегля се зад огромното си бюро, пали цигара без филтър и започва да ги привиква един по един. След продължително (ама наистина много продължително) взиране в хартийките (написани на всякакви езици, тъй като групата е обиколила цяла Западна Европа) ги застрелва с въпрос за липсващото возило. Как така в документите са описани три превозни средства, а на българската граница са представени само две?