Никакви обяснения не могат да удовлетворят чиновническата подозрителност и младежите вече горко съжаляват за опита си да проникнат в сърцето на социализма, но няма връщане назад. И проблемите им всъщност тепърва започват. Вече абсолютно вбесеният граничен служител провежда единични разпити на всеки от хипарите, пронизвайки ги с поглед през дима на евтините си цигари и повтаряйки непрекъснато, че отговорите им не звучат убедително.
Най-последен отваря паспорта на новозеландката. Взира се в него дори още по-продължително, прелиства и внимателно изследва всички страници, проучва детайлно печатите и визите, сравнява датите и накрая пита: „Коя държава е издала този паспорт?“ Девойката с известно облекчение (ама че лесен въпрос!) предлага многоуважаемият офицер да обърне внимание на корицата и първата страница на документа, които ясно (и с ей такива големи букви) назовават страната като Нова Зеландия. „Няма такава държава!“ – излайва срещу нея чичката. С което избива рибата, но кивианката не може да си позволи да се усмихне дори, само учтиво обяснява, че такава страна съществува в Тихия океан, малко по на изток от Австралия. „А-а! Значи си австралийка!“ Още едно любезно обяснение, че не, Нова Зеландия не е австралийски щат, а независима държава и нейните граждани са поданици на британската кралица. Сега вече служителят на реда кипва и започва да крещи, да ръкомаха, да заплашва да ги арестува всички и да ги хвърли в затвора, задето се подиграват с него и с повереното му ведомство. (Ама ха! Шайка размандени американски хлапета и империалистически шпиони!)
Момичето се разплаква от безсилие и страх, приятелите ѝ се намесват в препирнята и най-накрая българският граничен офицер, за негова и на родината му чест, им дава великодушно последен шанс: „Покажете ми къде е Нова Зеландия тогава!“ – сочи той политическата карта на света, опната на варосаната стена зад гърба му.
Настъпва часът на истината. Нова Зеландия я няма на картата! В долния десен ъгъл издателят на въпросното политпросветно нагледно помагало е разположил правоъгълник с щедри размери, поместващ доста подробна легенда. На изток от Австралия лежат мащаби, цветови означения, прекъснати и непрекъснати линии, символи и знаци, но нито един остров. Просто аполитично парче океан. Няма такава държава.
Спорът завършва драматично. Цялата тумба барабар с возилата ѝ е закарана в някаква сграда с решетки на прозорците и метални врати, опасана от триметрова стена и километри бодлива тел, където прекарва неспокойна нощ. На другата сутрин друг офицер им връща документите и ги изпраща по живо по здраво без извинения и с изрични указания да не се отклоняват от маршрута си и да не остават на територията на България повече от 6 часа. Което те с облекчение и без повече хитруване изпълняват.
И до ден днешен дамата, която ми разказа тази случка, е изпълнена с дълбоко уважение към емигрантите от бившите комунистически държави. Според нея те са хора от друга планета. От България си спомня само олющените мазилки на сградата, където е прекарала нощта, и копите сено край пътя по най-краткия маршрут до гръцката граница.
А ето как изглежда новозеландската карта на света: малкото ботушче в центъра горе е Аотеароа, а сбутаният долу вляво липсващ остров е май Гренландия. (Дано не ви се налага да влизате в Нова Зеландия с гренландски паспорт, ще има дълго да се обяснявате!)
Друга затворническа история
Забележително е колко голям процент от разказите на западняци, посетили България в годините на социализма, включват престой в затвор, арест или друг някакъв вид настаняване в обществено заведение с охрана и минимум удобства. Може би няма да е лошо да предложим на българския туристически бизнес революционната идея за затворнически туризъм. При масово ширещата се мания за екстремни преживявания това ще е абсолютният хит на сезона.
На един семинар във Фангарей се запознах с пенсионирана учителка от Южна Африка – негърка. Веднага след размяната на имената и задължителния въпрос за произхода на акцента ми възрастната дама ме разби с изказването: „О, аз съм била в България. Бях там в затвора. Хубава страна! Много мили хора!“ Това ми прозвуча малко като: „В затвора попаднал на хора и станал човек.“ Ясно е, че не я оставих намира, докато не ми разказа цялата история.