Пак през 70-те млада чернокожа бунтарка обикаляла света, ходила по рок концерти и мирни демонстрации, пушила марихуана и стопирала по магистралите, докато един ден се озовала в Югославия. Помоткала се там, не ѝ харесало особено и решила да иде в Турция, да види Ориента. Обаче после ѝ хрумнала още по-гениалната идея да прескочи нелегално в България. Хванала някакъв влак, май Ориент експреса, не разбрах точно, нямала българска виза и не ѝ се занимавало да си вади (то надали е било много лесно), затова се направила уж на заспала и не слязла на границата. Като влезли на българска територия, някакви униформени мъже я събудили (уж де, тя всъщност не спяла), взели ѝ паспорта и я свалили от влака.
От тук нататък историята става сюрреалистична. Никой не говори английски, някакви войници я водят под конвой в затвора (или подобна на затвор сграда – с решетки, бодлива тел и прочие екстри), свалят ѝ белезниците и я натикват в килия с дървен нар, без завивки, без тоалетна, само голи стени. На изгрев слънце ѝ носят вода и някаква неядивна храна, после я водят в тоалетната и навръщане войничето, дето я охранява, я черпи с цигара. Няколко часа по-късно я вкарват в някаква стая, където най-после има преводач. Връщат ѝ паспорта и ѝ казват, че е голяма късметлийка, защото е черна – българският комунистически пролетариат поддържа чернокожите си потиснати братя. Тежко и горко на бял южноафриканец, ако се опита да влезе нелегално в страната! Затвор и процес очакват всеки провокатор и проводник на американския империализъм, апартейда и буржоазната пропаганда, но към угнетените чернокожи братя и сестри сме толерантни. Пак я затварят в килията, обаче този път войникът, дето я е черпил с цигари, забравя да заключи. Тя се измъкнала призори, разходила се из града, намерила гарата, качила се на някакъв влак, после на границата казала според първоначалния план, че била заспала, и я пуснали без проблеми в Турция.
И до днес чернокожата южноафриканка разказва колко красиви са зелените български хълмове, старите калдъръмени улици, каменните мостове (нямам идея в кой град е била, тя също не знае). Но най-вече колко мили хора са българите – за 24 часа на българска територия няколко души я черпили с цигари, дали ѝ храна и ѝ помогнали с каквото могли, макар че очевидно не разбирали думичка от приказките ѝ.
Хората живеят в тристагодишни къщи!
Възрастна новозеландка ми разказва, че е била в България само за един ден – сменяли автобус в София преди 30 години. Честно си признава, че не помни много подробности – всички тези европейски градове и страни накрая се сливат в пъстър калейдоскоп в паметта ѝ и започват да си приличат. Има само един ясен спомен от българската столица – римска каменна стена, сбутана между някакви съвременни бетонни сгради, в археологическата находка забити яки метални болтове, прикрепящи телефонна будка. „Не можех да повярвам на очите си! – възмущава се новозеландката. – Цялото това римско архитектурно съкровище и жълтата пластмасова телефонна козирка – толкова не на място, като обида! Никакво уважение към историята!“ После снишава глас, поглежда встрани с неудобство и добавя завършващия елемент: „И две малки циганчета пикаеха на стената!“ Опитвам се да обясня, че римските камъни съвсем не са рядкост в българските градове и че понякога е трудно модерният град да се съобразява с всички археологически находки. В случая телефонната будка ги е интегрирала – направила ги е използваеми. (Тактично премълчавам постъпката на циганчетата, защото не мога да се сетя за убедителни аргументи в тяхна защита.) Новозландката ме гледа неразбиращо, после се съгласява любезно: „Е да, те в Европа живеят в къщи на по 300 години. Не ги превръщат в музеи, а живеят в тях и даже не ги поддържат особено добре!“ За някой роден и живял в Нова Зеландия, чиято история дори не стига толкова далеч в миналото, това сигурно изглежда кощунствено.
На ски в Пампорово
Най-нелепа, направо като виц, звучи историята за счупения крак на Дейвид – мой колега новозеландец, запален скиор, който завел жена си на почивка в Пампорово. Още първия ден, докато се фукал с майсторлъка си на пистата, счупил крак и го откарали в болница. Като му правили рентгеновата снимка, го сложили да легне по корем, а после на операционната маса лежал по гръб и според него това предизвикало объркването, но така или иначе докторът му гипсирал здравия крак. Моят колега протестирал и се опитвал да обясни, обаче езиковата бариера била непреодолима. Пък и якичката сестра не му давала много да мърда. Накрая лекарят се ядосал на неспокойния си пациент, зарязал гипса и се загледал пак в снимките, които буйният новозеландец му сочел настойчиво. Веднага открил грешката си, гипсирал този път счупения крак и изпратил пациента с усмивка.