Дейвид останал толкова очарован от красотата на природата, ниските цени на ски забавленията, великолепната храна и не на последно място чудесните медицински грижи, че ходил в България още няколко пъти въпреки огромното разстояние и високите цени на самолетните билети.
Прелестна архитектура, прелестни жени!
Много обичам да слушам как Ерол – нашият приятел от Южна Африка – разказва за единственото си посещение в София. На път за някаква европейска конференция в края на 80-те имал няколко часа на разположение между полетите, така че решил да разгледа града и да хапне някъде. Така и си останал гладен завалийката. Като тръгнал по софийските улици, направо не знаел кое по-напред да гледа – великолепната архитектура на старите сгради (Ерол е архитект) или фантастичните красавици по тротоарите (Ерол е също голям естет и почитател на женската хубост). Какви крака (въпреки студеното зимно време момичетата носели къси поли), какви коси, какви кожи! Ако го слушаш, ще речеш, че е бил на френско модно ревю, а той разказва всъщност за дъждовен мрачен зимен ден в София. От зяпане по мадамите и фасадите изгубил напълно представа за времето и едва не си изпуснал самолета. За ядене не му останало време. Може от глада така да му се е сторило, а може пък българките наистина да са много красиви.
Малко сравнителна народопсихология
Като бях и аз от другата страна на барикадата (Защото то за нашего брата, българина, не може да има неутрално положение – ние сме или отсам, или оттатък. Както е казал поетът, „силно да любят и мразят“. Нямаме си ги такива – ама аз съм и с едните, и с другите), та, като си бях още в България, направо ме влудяваха изказванията на разни чужденци или пък (още по-лошо) на българи емигранти, че видите ли, българите в България сме били много негативни, песимистични, черногледи, мирогледът ни бил обречен и мъченически. По-позитивно трябвало да гледаме на нещата и всичко от само себе си щяло да се оправи тогава. Ми вий, като сте толкоз позитивни, що не дойдете да живеете тука и да ни покажете как се прави това положително мислене и има ли то почва у нас, а? Ами си седите там далеч на топличко и чистичко и си плакнете погледите и мислите с оптимизъм, киснете си ги в позитивизъм и добронамерено ни давате акъл, а?! – спорех си с телевизора аз и си се намествах още по-удобно в уютното си родно черногледство.
Той, негативизмът, си има положителните страни – пази ни да не хлътнем в капана на илюзиите и мечтите, предотвратява разочарования и болки, предпазва ни от грешки и незаздравяващи рани и най-вече ни помага да съхраним онова неизразимото, уникалното, типично българското, дето все не можем да опишем с думи, все не успяваме да му дадем дефиниция, ама то е, което ни прави различни от другите народи и народопсихологии. Както са казали хората: „Оптимист е измислил самолета, ама песимист е изобретил парашута.“ Та значи песимизмът е градивен. И освен това си е наш, роден, мил, ние си го обичаме, кътаме и храним.
Защото ако се отречем от него, каква ще стане тя?! Как ще се оплакваме тогава, а?! И кой ще ни е виновен?! Къде ще си търсим оправдания за бездействието? Няма да си даваме традициите! Няма да се променяме! Ще се противим на позитивизацията, глобализацията, либерализацията, евроинтеграцията и всичките му там нещосизации! – заканвах се аз и със задоволство потъвах още по-дълбоко в мрачен песимизъм, черен хумор и обречена безнадеждност.
Добре, ама стана така, че от много песимизъм накрая си тръгнах. И се заселих в друга държава, на друг континент, даже не континент, ами остров, в друг океан и в друга полусфера на планетата. Абе все едно на друга планета. В друга слънчева система. И даже нямах време да се огледам черногледо и обречено, песимистично и негативно, защото още от летището като ми се заусмихваха тия ми ти извънземни, като ме заоблъчваха с позитивизъм, като ми запожелаваха и заобещаваха едни светли бъдещета, като ми запредлагаха помощта и услугите си, като ме затрупаха с жестовете и приятелството си, направо ме удавиха в положително мислене и радостни флуиди.
Аз, разбира се, и както си е редно, негативно-недоверчиво се свих в черупката си от защитен песимизъм: какво ми се хилите насреща с тия кухи, фалшиви усмивки и демонстративното си щастие?! Разкарайте се с неискрената си добронамереност, не ви я ща! Лицемери! Ще ми се усмихват!