Малко парадоксално историята на маорското поселище край Роторуа започва на съвсем друго място – печално известните Бели и Розови тераси край бреговете на езерото Тарауира. Един юнски ден през 1886 година, когато Нова Зеландия била световноизвестна единствено и само с балнеолечебните свойства и приказната красота на гореспоменатите тераси, планината (която не била нищо друго освен коварно дегизиран спящ вулкан) се събудила внезапно, изригнала мощно и величествено, наметнала се с дебело одеяло от гореща пепел и кал, протегнала се страховито, наместила се по-удобно, прозяла се юнашката и заспала отново. От прочутите Бели и Розови тераси (превъзнасяни по онова време като осмото чудо на света) не останал помен, езерото се изпарило, топографията на региона се променила до неузнаваемост и Нова Зеландия била изтрита от картата на балнеолечебния туризъм. Шепата оцелели маори тръгнали през планини и реки да си търсят нов дом. И намерили Двете езера.
Оригиналното маорско поселище се намира не на брега на езерото, а малко пӝ встрани, насред бурно клокочещата геотермална зона Те-Факариуариуатангата-о-те-опе-а-уахиао, наричана за по-кратко Факариуариуа. И не, това не е най-дългото географско название в света. Световният рекорд се държи от друга новозеландска местност с маорско име, наброяващо 92 букви, изписано на осемметрова пътеуказателна табела някъде на юг от Хоукс Бей.
Сероводородните газове и всичката агресивна химия, която излиза от недрата на земята, окислява, почерня и скапва дървените къщи, металната посуда, всякаква електроника, вероятно и белите дробове на обитателите, но над 300 души предпочитат да живеят в селото атракция и днес и с нескрита гордост демонстрират бита и традициите си. Нямат нужда от готварски печки – готвят чрез потапяне на храната във врящ извор. Не им трябват перални и бани – къпят се и перат в десетките топли, студени, горещи и хладки езерца на селото. Не се нуждаят от отопление, а и работа им е осигурена до живот – да забавляват туристите, които се изсипват в селото с хиляди, за да се дивят на гейзерите, горещите водопади, минералните басейни, пушещите камъни и клокочещата лечебна кал, сред които са разхвърляни къщите.
Иначе градът, сърповидно разлят край езерото, си е съвсем модерен и проспериращ – с над 60 хиляди жители и повече от два милиона туристи годишно, с международно летище, стотици хотели, луксозни спа комплекси, дърводобивна индустрия, гъмжащи от пъстърва езера и хиляда и една туристически атракции, които нашата разнородна българска групичка е твърдо решена да види, вкуси и опита.
За любителите на силни усещания Роторуа е осъществената им детска мечта. Освен разходки до кратерите на разни вулкани и всякакви планински и водни спортове, които ви дойдат наум, скокове с парашути, бънджи скокове, параглайдери и делтапланери (които са общо взето стандартна туристическа атракция във всеки новозеландски град) тук има множество маршрути за офроуд драйвинг (което ще рече каране на джипове по невъзможни терени, предимно включващи много кал, вода и ужасни стръмнини), писти за състезания с бъгита, рафтинг (спускане с надувна лодка по речни бързеи и водопади), яздене, стрелбища, авиоучилища, разходки с балони и разбира се – зорбинг. Роторуа е родното място на зорба и макар че вече го продават като франчайз по целия свят, всички искат да се спуснат по оригиналния хълм в покрайнините на града. Опашките са денонощни. Ако още не знаете какво е зорбинг и се опитвате да отгатнете по корена на думата като какво ще да е това чудо, откажете се. Думата не значи нищо. Измислена е специално да няма значение нито на английски, нито на маорски, защото обозначава нещо като нищо друго на света. Зорбът е гигантска плажна топка. Прозрачна и двойна. Напомпана здраво с въздух между двете стени. Зорбиращите влизат във вътрешната камера – не по-голяма от леген – и топката се търкулва свободно надолу по хълма. За допълнителна тръпка в камерата лисват и кофа вода. Описват преживяването като въртене в центрофуга. Много помагало при махмурлук.
За любителите на неекстремни преживявания едно от най-популярните забавления в Роторуа е гондолата – въжен кабинков лифт до върха на стръмната планина Нгонготаха, която опасва града. От високото езерото прилича на глътка синя течност, останала недоизпита на дъното на гигантска чаша за кафе – обраслите с борови гори склонове на вулканичния кратер. В припадащия мрак (в дълбоката долина тъмнината не се спуска бавно, а се тръшва внезапно като припадаща анемична госпожица) градът заблещуква с милиони светлинки като спирална галактика, завихрена около тъмния център на езерото. Не успяваме да се повозим на прочутите ролкови колички, спускащи се по стръмна бетонна писта надолу по склона, тъй като атракцията не работи на Коледа, така че трябва да побързаме да хванем последната кабинка на лифта, за да се върнем в забуления с изпарения и пълен с туристи Град на сярата (това е официалното прозвище на Роторуа).