Повечето от тях носят имена като Дяволската дупка, Дяволския дом, Адската баня, Вход към преизподнята, Дяволски казан, Адски тераси, Инферното, Дяволската мастилница и прочие демонология. Заради сярата естествено. И заради адската воня. Езерата, изворите и рекичките, край които се вие пътеката, поразяват с изумителна палитра от цветове – освен сярно жълти и фосфоресциращо зелени има още оранжеви, розови, перленосиви, кафяви, червени, виолетови, черни – оцветени от всевъзможни химични съединения, разтворени в термалните води, както и от потресаващо устойчиви водорасли и микроорганизми, намиращи зловонната клоака за фантастично място за отглеждане на подрастващите си.
На някои места табелките предупреждават да не докосваме водата и да пазим вещите си от контакт, защото температурата на извора е над 100 градуса или пък рекичката е силно алкална, или опасно киселинна. Всичките разноцветни води се спускат по склоновете на долината в плетеница от взаимнопресичащи се поточета, езерца, блата и рекички, за да се влеят в голямо синьо езеро в ниското на долината – невероятно синьо и невероятно бистро, като се има предвид каква химия се излива в него. Носи леко стряскащо име – Тигана за пържене. Над съвършено гладката повърхност се издигат фина пара и множество ситни газови мехурчета. Също като в нагорещено олио точно преди да метнете тиквичките в тигана. Никак не предразполага към къпане.
Най-фотогеничното езеро в района на Роторуа е безспорно Чашата с шампанско. Ще го видите на всички туристически картички, пътеводители и рекламни клипове. Намира се точно в центъра на угасналия вулкан, който представлява долината Уаи-О-Тапу, и дължи романтичното си име на формата на дъното си. Конусовидно, стръмно и дълбоко в средата с плитък разлив на повърхността, опасващ кръглата периферия на езерото с пищни оранжеви скални отлагания. Водата в чашата ври деликатно, изпускайки милиони мехурчета газ с тихичко шиптене, съвсем като газирано вино – много красиво и много тревожно, навяващо мисли за внезапно събуждащи се вулкани.
Към края на туристическия маршрут, току пред автомобилния паркинг се намира Дяволската кална баня. Цяло езеро от фина, гъста, лепкава вряща кал. Безброй кални гейзерчета бълбукат, пльокат, пръскат, пляскат, изпускат газове с пърдящ звук (и мирис), клокочат, надуват перленосиви балони и ги пукат мазно, разхвърлят игриво вряла кал, успявайки понякога да опарят заблеяни туристи и да оплескат обективите на фотоапаратите им. Гледката е хипнотизираща и няма как да не ни припомни: „Плам пламти, котел, бълбукай! Адска смес, мехури пукай!“ Още по-впечатлени сме да прочетем на табелката, че врящата субстанция не е някаква тиня или наносна кал, а скали, разтворени от горещата вода и химикали. Мда, адска смес.
Магазинчето на Информационния център прилича повече на аптека – заринато със стъклени шишенца и бурканчета за продан, пълни с разноцветни минерали от разнообразните отлагания в долината. Продават се дори пликчета с термална кал. Нашият български дядо турист е скандализиран от идеята да се предлага за продан кал, но маркетингът прави чудеса – калните пакетчета, оказва се, са много популярно средство за разкрасяване, подмладяване, лечение и дори нетрадиционна диета.
С непресторено облекчение напускаме забулената в мъгли и зловонни изпарения долина Уаи-О-Тапу и се наслаждаваме на неописуемото удоволствие да дишаме дълбоко, с пълни гърди, без болезненото конвулсивно свиване на диафрагмата, причинено от високите концентрации на сероводород. Колко малко му трябва на човек, за да се почувства щастлив! В подобно настроение ще да е бил и Джордж Бърнард Шоу, който посетил Роторуа през 1934 година и след продължително взиране в Инферното (един от най-внушителните и най-задушливи кратери в долината) заявил, че се чувства голям късметлия да е видял с очите си ада и да е още жив.
По програма следващата ни спирка е Музеят на Роторуа, разположен в елегантната елизабетинска сграда на старите минерални бани в центъра на града. Обаче тийнейджърките, вегетарианците и петгодишните първокласнички са страшна напаст – вечно гладни. Така че заменяме разглеждането на музея с пикник на много английската морава пред него. Слънцето ни дарява с мимолетни взривове на хиляди мегавати слънчева енергия през бързо разширяващите се пролуки в облачната покривка и ни принуждава да свалим припряно якетата. Окъпаната Роторуа най-после ни се усмихва приветливо и кокетно, но ние нямаме време за флиртове, пътят ни мами нагоре, по склоновете на вулкана към новозеландския мини Помпей – погребаното село Те Уайроа.
Розови тераси, Синьо езеро,