Розови тераси, Синьо езеро,
Зелено езеро и други цветове
Вулканите в света се делят най-общо на три групи: активни, заспали и угаснали. Активните са най-лесни за разпознаване – те димят, пушат, бълват лава, треперят, гърмят, гъргорят. Изобщо всячески дават да се разбере, че са будни и опасни. С тях не може да стане грешка. Угасналите вулкани също би трябвало да са сравнително лесно разпознаваеми – те правят точно обратното, т.е. нищо, и се специализират в нищонеправенето от милиони години. Обаче така се държат и спящите вулкани – спотайват се и не дават признаци на живот. Но понякога се събуждат внезапно и се развилняват, както само те умеят. И децата знаят какво се е случило с Помпей, когато се пробудил Везувий. Разобличаването на спящите вулкани, оказва се, е несигурен и неблагодарен бизнес. Стават грешки.
Розовите тераси
Най-активната новозеландска вулканична зона, отговорна за много от вулканичните изригвания през последните 400 хиляди години – Окатайна – се намира на югоизток от Роторуа и понастоящем представлява лабиринт от вулканични конуси, пропаднали кратери, езера и долини, обрасли обилно с вечнозелена растителност, предлагащи фантастичен риболов, мирни гледки и екотуризъм. В Окатайна се намира и планината Тарауира – продълговато плато с характерен профил, резултат от синхронното изригване на 11 близко разположени кратера. Категоризирана е като спящ вулкан. Сега. Но в началото на XIX век и на маорите, които обитавали местността, и на европейските посетители мястото се видяло съвършено спокойно и стабилно. Вулканът бил еднозначно и без колебание обявен за угаснал.
В подножието именно на тази планина се намирали малкото термално езерце Ротомахана и неговите прочути Розови и Бели тераси. Невижданата им хубост и лечебни свойства направили Нова Зеландия много популярна дестинация за балнеолечебен туризъм през XIX век. Британските вестници обявили силикатните образувания на Ротомахана за осмото чудо на света, след което туристи и художници от цял свят се втурнали да пресичат Южните морета, за да ги видят с очите си и да ги рисуват.
Съдейки по техните картини и няколкото оцелели черно-бели фотографии от онова време, терасите си заслужавали световната слава. Спускащи се ветрилообразно като пищно грандстълбище каскадни варовикови корита преливат едно в друго кристалните термални води от гигантски гейзер на върха на възвишението. Този гейзер имал странния навик да пресъхва периодично и да се завръща със зрелищен фонтан от вода и пара. Различни минерални примеси оцветявали каменните дантели – пастелнорозови, които били съответно наречени Розови тераси, и синкавобели, наречени без много въображение Бели тераси. Отразени в тюркоазеното огледало на езерото, в пищна рамка от субтропична зеленина, сред фини драперии от водна пара терасите били приказни. Маорското им име – Отукапуаранги – означава Облак в Рая.
Единственият достъп до райските облаци обаче бил по вода. Пътят стигал до маорското село Те Уайроа – от другата страна на езерото Тарауира, където нескончаемият поток посетители неизбежно довел до появата на авангардно (за тия пущинаци) предприятие – хотел, а жителите на селцето основали малък транспортен бизнес – превозвали туристите отвъд с дълги бойни канута „кака“. Туризмът се развивал, бизнесът процъфтявал и животът си течал безметежно, докато в една страховита зимна нощ уж мъртвият и отдавна изстинал вулкан внезапно възкръснал. Яростно и зрелищно.
Погребаното село
Нашата българска групичка се катери по стръмните склонове на планината по сложна засукана траектория, силно наподобяваща лутаниците на муха без глава. Налага се да спираме на всяко уширение в тесния завойчест път както за да се полюбуваме на гледката и фотографите да се нащракат на воля, така и за да поспорим разгорещено на разнообразни теми в диапазона от „Не трябваше ли да завием по онзи горски път преди два километра?“ до „Няма ли скоро пак да похапнем?“ Навигаторите на групата разпъват карти върху предния капак на някоя от колите, прелистват атласи, чешат се умислено по главите, наместват си авторитетно очилата, сочат във всички възможни посоки, после пак бучат пръсти по картите и най-накрая се произнасят за избраната дестинация. Картите се скатават криво-ляво на омачкана топка, атласите се захлопват с трясък, двигателите се стартират припряно, пътниците се натикват обратно в колите и цялата процесия продължава уверено и тържествено до следващия разклон, където процедурата се повтаря.
Когато най-после стигаме до закътания под дърветата Музей на Те Уайроа слънцето вече е разпъдило сутрешните мъгли и облаци, и ентусиазирано се е захванало да изпари всичката дъждовна вода обратно в небесата. Всеки хълм и височинка наоколо пушат като активни вулкани.