След мирната картина на окъпана в слънце зеленина, пухкави агънца, блещукащи езерца и двойни пълноцветни дъги в синеещите небеса музейната експозиция ни идва като шок. Историята се оказва много по-драматична, отколкото сме очаквали.
Малко след полунощ на 10 юни 1886 година нищо неподозиращите жители и гости на Те Уайроа са събудени от серия мощни земетръси. Пред невярващите им очи могъщият хребет на Тарауира се разцепва по цялата си дължина като гигантска бобена шушулка и вулканът оповестява триумфалното си завръщане с грандиозен рев, фонтани от огнена лава и колони от вулканична пепел, които се издигат на 10 км в атмосферата и покриват района с плътно димно наметало. Нови кратери се отварят, включително в езерото Ротомахана, и 17-километрова непрекъсната линия от вулканични кратери бълва яростно огън, кал, пара, пепел и дим. Огненият Армагедон трае само четири часа. Но животът в долината няма никога вече да бъде същият. Изгревът на слънцето заварва мястото променено до неузнаваемост.
Поне три маорски села са погребани безследно, засипано е дори отдалеченото селище Те Уайроа, изчезват завинаги Розовите и Белите тераси, езерото Ротомахана се е изпарило до капка, а впоследствие се е напълнило с вода до десетократно по-големи размери, цялата долина е обезлесена, затисната под тонове черна вулканична пепел и кал. Ражда се нова термална зона – Уаймангу, в която от 1900 до 1904 година бушува най-големият гейзер на планетата – с височина над 400 метра, и която днес е все още дом на най-големия термален извор в света. Единствените оцелели свидетели на гнева на планината са неколцина маори и британци, които се крият първо в двуетажния хотел „Ротомахана“, а след като покривът му пропада – в по-надеждната къщичка на маорската водачка София.
София и шепата ѝ съплеменници напуснали покрусени опустошените си родни места и се установили впоследствие в термалната зона Факариуариуа до езерото Роторуа, където създали нов успешен туристически бизнес, процъфтяващ и днес. А селището Те Уайроа след дългогодишни разкопки било превърнато в туристическа атракция, известна като Погребаното село. Новозеландският мини Помпей.
В пълен контраст с трагичната история, районът на Погребаното село е пищно зелен, приказно красив, мирен, чистичък и подреден като викториански парк. Има си даже масички за пикник и полянки за игра на крикет. Тук-таме край насипаната с камъчки пътека се виждат покриви на заровени сгради, няколко откопани земеделски сечива, оцеляла бутилка, алуминиево канче, вкаменена шапка, маорско кану. Разходката е безметежна и приятна, граничеща със скучна в горещия следобед, докато не стигаме до бистрото поточе, обитавано от неприлично големи пъстърви, които се моткат мързеливо из сенчестите вирчета и припляскват предизвикателно в бързеите. Гледката мигом довежда кръвта на рибарите до точката на кипене и те, забравили скуката, загърбили умишлено забранителната табела, започват да обсъждат един от друг по-гениални варианти на незаконен риболов без въдици.
Малко по-нататък пътеката се раздвоява и ни предлага безпрепятствено равнинно завръщане в информационния център или стръмно предизвикателство надолу по реката, обещаващо гледки, емоции и водопади. Без никакво колебание приемаме предизвикателството и започваме стръмно спускане по планинската пътечка, следваща лъкатушенията на водата. Кроткото ромонливо бистро поточе скоро започва да демонстрира плашещи шизофренични изменения и се превръща в темпераментна препускаща пенлива бяла маса, скачаща все по-безразсъдно от камък на камък, гмуркаща се стремглаво в тъмната бездна между зелените чадъри на сребърната папрат.
Водопадът Те Уайроа
В началото на пътечката има любезна табела, обръщаща внимание на факта, че стръмният маршрут не е подходящ за хора в инвалидни колички, с наднормено тегло или сърдечни заболявания. След двайсетина минути спускане по невъзможно стръмните стълби на собствен гръб се уверяваме, че този маршрут е абсолютно противопоказен и за всеки, който няма навика да прекарва уикендите си в скално катерене или маратонско бягане. Особено непрепоръчителен е за хора със седящи професии, независимо от техния пол, възраст, тегло и националност. Не минава много време, преди всеки мускул и става в тялото ми да закрещят болезнено: „Защо-о-о??? Защо ни подлагаш на целия този зор?“
Отговорът се явява под формата на зеленясало дървено мостче, небрежно прекрачило над реката. Очевидният замисъл на скромното инженерно съоръжение е двояк – хем се прехвърляш от другата страна на водната стихия с ходене, без плуване; хем получаваш здравословен леденостуден освежителен душ след душевадното изпотително спускане и преди още по-мъчителното изкачване. За да се постигне този двойствен ефект, мостчето е построено точно под водопада, където нашата шизофренична бързоструйна приятелка прави лудешки 30-метров скок в нищото. Бистрото ѝ тяло се разбива на милиони водни прашинки, пречупва слънчевите лъчи в бляскав хроматичен спектакъл, оросява обилно пищната субтропична растителност и наквасва щедро косите, дрехите и фотоапаратите на щастливо ухилените туристи. Ухилени само защото още не знаят какво ги очаква по стръмнината от другата страна на реката. Та това е отговорът на болезнения въпрос „Защо?“ – заради гледката, заради екзалтираното усещане да си жив, макар и с известни затруднения в дишането, и щастлив, макар че си мокър и ти е студено.