Петнайсетина минути по-късно никой вече не се усмихва – твърде заети сме да дишаме. И да се молим градските ни лениви сърца да издържат на натоварването. В най-високата точка от изкачването ни чака награда – прелестна гледка към долината под нас и закачливо блещукащото езеро Тарауира. Вулканът кротко дреме някъде в задния фон. На голямо табло е монтирана снимка на местността, направена от същото място веднага след нощта на катастрофата. Контурите на релефа са същите, но няма следа от тучната зеленина, ширнала се под нас, нито от езеро или река – всичко е голо, черно и безжизнено. При други обстоятелства щях да си помисля, че снимката е правена на друга планета – необитаема и зловещо негостоприемна.
Докато хапваме (пак! – това тийнейджърките, първокласничките и вегетарианците нямат нахранване!), става ясно, че момичешката част от групата е силно впечатлена от мистичната история за кануто фантом. (Мъжката половина се вълнува само от пъстървата и възможностите за риболов, разбира се.) Историята е следната:
На 31 май 1886 година, само десет дни преди катастрофалното пробуждане на вулкана, група туристи и техните маорски водачи прекосявали гладките води на езерото Тарауира на път към Розовите тераси, когато недалеч от тях от мъглата изплувало прекрасно резбовано маорско кану, украсено по всички правила на бойната практика с дванайсет гребци воини в пълно церемониално траурно облекло, които не отговорили на поздравите, изобщо не дали вид да са забелязали туристите и с отмерени движения на греблата отплували отново в кълбестата мъгла. Величествената гледка предизвикала оживена дискусия. Един от британците успял дори да нахвърли бърза скица на великолепно декорираното кану и мълчаливите татуирани гребци. Маорите от екипажа на туристическата лодка знаели, че никое от племената в района на езерото не притежава подобно кану, и замърморили нещо за „атуа“ – дух и „уака-уайруа“ – кануто призрак. Водачката София станала раздразнителна и отказала да превежда. Когато чул за срещата, старият жрец Тухуто обявил видението за знак от боговете. Лош знак. За предстоящо бедствие. Предсказаната катастрофа настъпила броени дни по-късно и дори най-отявлените скептици хлъцнали засрамени, а историята за призрачното кану се разпространила като пожар по света. И до днес ловци на призраци от цял свят идват на езерото Тарауира с надеждата да го срещнат.
В Информационния център на Погребаното село ни разказват за двойка румънски туристи, които много настоявали да си направят резервации за Розовите тераси и по никакъв начин не искали да повярват, че терасите не съществуват от 120 години, че днес никой не може дори приблизително да каже къде са били. Суперефективна реклама или просто още един от онези крейзи ефекти на информационната революция?
Синьото езеро
Е, като не можем да накиснем телеса в лечебните води на Розовите тераси, няма да си тръгнем сухи я! Без да се загубим нито веднъж и само с три спирки за бурни съвещания на нашите многоуважавани навигатори се смъкваме по кривия планински път до езерото Тикитапу, много по-известно като Синьото езеро. Водата е топла, бистра и яркосиня, плажната ивица – песъчлива и бяла. Хич не е чудно, че точно тук идвала да се къпе дъщерята на маорския вожд и така се гмуркала и забавлявала, че не забелязала кога е загубила свещения нефритен амулет на племето, който висял на канапена ремъчка на шията ѝ. Затова и езерото е кръстено Тикитапу – амулет.
Зеленото езеро
В съседство се намира не по-малко примамливото, но абсолютно забранено за посещения езеро Ротокакахи или Зеленото езеро. Изумрудените му води били някога любимо място за събиране на вкусни сладководни миди какахи, на които дължи името си, но които впоследствие били обявени за сакрални и неприкосновени – „тапу“, така че маори и пакеха могат да се дивят на изумителния зелен цвят на водата само от близкия провлак между двете езера или през пролуките между дърветата горе на пътя.