Ще открадна един лаф, който уж бил измислен за Флорида, но е много актуален и тук: „Ако не ти харесва времето в Нова Зеландия, почакай пет минути.“
В Огледалния свят слънце и дъжд се редуват с такава скорост, че никога не знаеш как да се облечеш подходящо.
Много ни е студено в Новата Зеландия!
Уж субтропично и вечнозелено, пък все хладно и ветровито. Нощите са си направо студени, макар че денем ходим по къс ръкав. Къщата ни е просторна, с отворени помещения без врати и въобще не е предвиждано да се отоплява – няма комин. Можем да си включим електрическа печка, разбира се, но в магазините няма мощни отоплителни уреди, налага се да преживяваме с малки радиатори и да се научим да се обличаме добре.
Даже като ходим на гости на новозеландци, си обличаме по една допълнителна дрешка, защото те не се и опитват да отопляват хамбарестите си къщи. Ходят боси по балатума, по нищо не личи да им е студено и дори ако ги помолиш да запалят камината, казват, че няма нужда. Не че им се свиди, напротив – много са любезни и щедри, но смятат, че е нездравословно да е топло. Морят болестите със студ.
Като ходя до магазина, също си обличам яке, защото температурата в супермаркета е като в моя хладилник. Това не пречи на новозеландците да си шляпат боси по цимента, докато пазаруват, но на мен ми действа отрезвяващо и ме спасява от банкрут. Посиняла и с тракащи зъби, излизам бързо-бързо, преди да съм изкупила всички невиждани екзотични стоки от рафтовете.
С Бояна ходим в магазина като в музей на потребителското изкуство. Дълго разглеждаме непознатите опаковки, гадаем по картинките какво ще да е съдържанието, опитваме се да отгатнем употребата им. Всеки ден се връщаме вкъщи с някакво ново откритие. Веднъж е кокосово мляко, друг път – невиждан зеленчук. Кухнята ми се е превърнала в лаборатория за кулинарни експерименти. Кога успешни, кога не толкова. Не мога още да свикна, че тукашната сол не е солена като българската, а захарта не е толкова сладка. Няма чубрица, не мога да намеря кисело мляко без захар. Затова пък има дузини различни видове олио, още повече видове прясно мляко, невероятно разнообразие от сирена, измити картофи, които няма нужда да се белят, потресаващ избор от сладоледи. Яйцата се продават по размер. (Най-добри са май Номер 7.) Пилетата също. (Предпочитаме Номер 5.) Пиперките и патладжанът имат цена за бройка. Намерих даже кори за баница. (Дегизирани в картонени кутии, скрити зад замразените зеленчуци.)
Много е разочароваща липсата на разнообразие в сладкишите. Няма нищо подобно на пищните торти, които си хапвахме у дома. Но пък е доста популярен кексът с моркови. Помните ли онзи виц за зайчето, дето искало кекс с моркови? Завършваше с: „Много е гаден, нали?“ Новозеландският не е гаден, даже е много добър, но е вездесъщ, други сладкиши почти няма. Затова съм се запретнала да правя сладкиши. Домочадието много одобрява мъфините – малки кексчета, печени индивидуално в хартиени конусовидни формички.
Имаме си вече котка. Казва се Миси, но май ще я прекръстваме на Маца. Успя да избяга два пъти и не искам да си спомням в какви мокри дерета и храсталаци се врях, за да я спасявам. Сега е под строг домашен арест и по сто пъти на ден проверяваме да не е избягала пак. Като я вземахме от приюта за животни, давахме писмени обещания, че ще се грижим добре за нея. Доброволци от приюта идваха два пъти да я видят, да се уверят, че е щастлива с нас. Разказаха ми, че е имала тежко детство. Искрено се надявам скоро да свикне с нас и да станем приятели.
От утре започва някакъв местен пролетен фестивал в нашия град и ще имаме забавление за няколко дни. Иначе обичайното ни развлечение в следобедите е да се разхождаме в парка и да храним патките, когато не вали.
Малко история
В Нова Зеландия историята е наистина малко. Започва някъде след XI-XII век с идването на мистериозните островитяни, които наричали себе си Ловците на Моа и били предшественици на маорите (така се нарича местното полинезийско население). Според легендите първите заселници пристигнали с примитивни канута от родния си остров (и до днес не е сигурно къде точно е това място), заселили се в различни части на Аотеароа (маорското име на Нова Зеландия) и после няколко века не се случило нищо друго освен междуплеменни войни, докато не дошли англичаните.
Всъщност холандецът Абел Тасман пръв открива Южния остров през XVII век, но маорите се проявили като много войнствено племе, убили част от хората му, пък и се оказало, че това не е митичният Южен континент, който търсел, а само остров, така че веднага го нарекъл Nieuw Zeeland на името на холандската островна провинция Zeeland и го напуснал завинаги. Като се върнал в Холандия, Тасман обявил и двете си открития – Нова Зеландия и Нова Холандия (днешна Австралия) за крайно безперспективни, а колонизацията им за безсмислено начинание.