Световната слава на Таупо е пъстървата. Сред риболовците на планетата новозеландските пъстърви са легендарни с чудовищните си размери. В цял свят най-емоционалните рибарски истории разказват за огромни изпуснати риби. В Таупо разказите са за уловени гиганти. Древните вавилонци вярвали, че часовете, прекарани в риболов, не се отнемат от отредените ни земни дни. Ако е така, то в Таупо търпението на боговете е поставено на изпитание. Риболовът не е хоби, а начин на живот. Местните, пък и гостите на града, друго почти не правят.
Докато екипажът снабдява ирландците с крем против слънце и шапки, корейчетата тихичко повръщат кексчетата през задния борд. После вятърът се усилва значително, лодката се накренява вълнуващо и пътуването внезапно става приятно. Налага се да си облечем всички връхни дрехи и да ги закопчаем догоре. Капитанът изравя от каютата стари войнишки одеяла за посинелите от студ корейски девойки и настръхналите ирландци.
Не забелязваме кога сме преполовили езерото и изневиделица се озоваваме пред прочутите скални изображения в отвесната стена на западната страна на Таупо. На камъните наоколо са се проснали издялани туатари (новозеландски гущери), къпят се скални жени, други гущери се припичат. А над всички доминира гигантско татуирано лице с размерите на яхтата, изобразяващо танифата. Гледа ни студено и неодобрително. Чак ми става страшно.
Водата в плитчините е изумруденозелена и бистра, а в дълбокото става с цвят на мастило. Капитанът обяснява, че тези цветове са характерни за ледниковите езера – водата идва предимно от разтопените снежни шапки на близките вулкани. По този повод споменава, че температурата ѝ по това време на годината е 6 градуса.
Ако си мислите, че това разколебава щерка ми от плановете ѝ за къпане, много малко я познавате. Не само събира смелост да скочи в ледената вода, но и плува наоколо достатъчно дълго, за да засрами мъжете на борда и да принуди двама-трима с нежелание да я последват. Къпането е екстремно и кратко. За смелчаците веднага се осигуряват хавлии, горещ шоколад и бисквити.
Останалите пътници се задоволяват само с шоколад и бисквити. Които мнозина старателно повръщат в езерото, докато се връщаме. Ето я тайната на гигантските пъстърви в Таупо – хранят ги с бисквити и шоколад!
Следобедното слънце вече се крие зад переста облачност, когато се сбогуваме с екипажа на яхтата и се отправяме към бензиностанцията в южния край на езерото, където атмосферата е като пред обсада – стотици коли зареждат с гориво до дупка, пълнят туби, хората пазаруват като невидели, пренареждат си багажа. Голяма табела на паркинга разбулва мистерията – това е последната бензиностанция по маршрута на запад от Таупо. Следващият шанс да заредим гориво ще бъде след 150 километра. Естествено и аз награбвам безсмислени количества вода и храна, пълня резервоара догоре и така подготвени за път, се отправяме през планината към заветната цел – пещерите в Уайтомо. Но това е друга история.
Ръководство за общуване
с извънземни, или Екстремен туризъм
по новозеландски
Човек и добре да живее, се жени (омъжва). И става родител. После извънземни отвличат детето му. И го подменят с извънземно. По причини на политическа коректност наричано тийнейджър. Човек и добре да живее, изпада в недоумение. И СЕТИ също недоумява. Как се комуникира с извънземни?
След като изпробвах всички лингвистични похвати, за които бях чувала, и няколко, за които специално прочетох, зарязах вербалния подход. Една американска психоложка (не ѝ запомних името в суматохата на акордното четене) обясняваше, че хормоните създавали късо съединение в мозъка на тийнейджъра и го лишавали от способността да чува какво му говориш и да разбира какво му казваш. Същата теза застъпва и старата българска поговорка „Кат’ си пейш, Пенке ле, кой ли тъ слушъ“. Няма нужда да ми се повтаря повече, и без да съм Пенка, схващам, че ни отсам, ни оттатък океана ще се разбера с извънземните с приказки. (Или с песни.) Всъщност не е за чудене, че не ме чува – с глава завряна перманентно в хладилника и уши пълни със слушалките на айпода е трудно.
Кулинарният подход върши работа понякога, но е много ненадежден. Един ден изплюсква всичкото свинско и обявява зеленчуците за не-храна. На другия ден е вегетарианка и яде само круши. Докато да схвана, че не обичала лук в салатата, и вече е обявила и хляба за неядивен, пък утре се тъпче със сандвичи. Ту бърка кексове и превръща кухнята ми в съвременен вариант на пещерата на вещиците от „Макбет“, ту се прехранва със супи. Оризът беше най-любимата ѝ храна вчера, днес приличал на сготвени ларви. Предавам се!