Пазарният подход (сиреч пазаруването) също вече не върши работа. Колкото и да се старая, невинаги успявам да потисна погнусата и шока и те се изписват издайнически на лицето ми, колчем Скъпоценното си купи нова дрешка (всъщност не знам какъв е правилният термин за раздърпани, недопоръбени парцали в черно, забодени с безопасни игли и нечувани дизайнерски етикети – дрехи вероятно е неподходяща дума). Така че съвместното пазаруване също отпада като форма на комуникация.
Вече не ходим на кино заедно – аз не мога да гледам безсмислени кървави филми на ужасите, тя не понася драми.
По едно време ѝ пращах емайли, но тя си смени пощата. Мобилния си телефон не вдига – щяла да се изтощи батерията, пък ѝ трябвала за текстване.
С домашното ни извънземно живеем в различни паралелни светове. Единствената им пресечна точка е хладилникът (аз го пълня, тя го празни).
И екстремният туризъм.
За да няма недоразумения, още отсега да изясня: аз не съм екстремистка. И никога няма да бъда (с Кирил Маричков нямаме разногласия по въпроса). Аз съм абсолютно, безколебателно, сто-и-десет-процентово за баланс и умереност във всички вселенски измерения. Обаче извънземните не се интересуват от баланс. Извънземните се интересуват от екстремни спортове. И понеже понякога, когато е щастлива – ако съм улучила случайно тазседмичната ѝ любима манджа или съм успяла да се усмихна лицемерно и да излъжа, че ми харесва най-новата ѝ черна парцалка, или я оставя да слуша любимата си песен 77 последователни пъти с децибели, достатъчни да напукат огледалото в банята на съседите, – в някои от тези редки моменти в очите на извънземното все още мога да видя следа от усмивката на моята безследно изчезнала дъщеря, само заради нея упорствам с опитите за общуване.
И се отдавам на екстремни спортове – извънземните обожават екстремното. За моя огромна изненада методът работи.
1. Основни положения
В същината на този подход стои идеята за разобожествяване на родителя чрез унижение. Публично по възможност, но и камерни варианти вършат работа. Няма какво да се лъжем, трудно е да бъдеш бог (и с братя Стругацки нямам никакви разминавания в становищата), но много по-трудно е да престанеш. След толкова години на безкритично боготворене извънземното става подозрително и не ти вярва. Все вижда прикрити опити за манипулация дори зад най-безкористните жестове, все чува наставнически покровителствени нотки дори в най-елементарен въпрос като: „Какво дават по телевизията?“ например. Затова саморазвенчаването е много важен момент. Критичен!
Важно е в присъствието на извънземното да показвате неувереност, несигурност, безсилие, неумение, страх, по възможност истерия („Аз съм просто човек!“) и да потърсите опора в моралната сила, житейския опит, знанията, съобразителността, уникалните умения и яките мускули на личния си подрастващ душевадник. Ако не сте достатъчно добри актьори да го изиграете наужким, ще трябва да го направите наистина. Мен хич ме няма в театрото, затова почивните дни по Коледа ме заварват в Роторуа. (Пак!) Ще водя извънземното на рафтинг.
Саморазвенчаването предполага да говорите за страховете си надълго и нашироко, да се изказвате категорично против всякакви адреналинови спортове и да обявявате за луди всички практикуващи ги, да отлагате екстремните активности до безкрайност, да се дърпате и да шикалкавите. Ако пък наистина ви е страх, както в моя случай, даже няма нужда да се преструвате – отлагането и шикалкавенето ви идват отвътре. Става много убедително.
И докато се оглеждам отчаяно из Роторуа (като удавник за сламка) за някаква последна причина да не ходим на рафтинг точно днес (порой, торнадо, цунами, лахар, каквото и да е!), боговете проявяват мимолетно снизхождение към страхопъзливата ми душа, материализирано под формата на шарена книжна брошурка. Ами да! Разбира се! Защо бе, мамино, да не идем на зорбинг! Ей тука наблизко е и времето е хубаво. Ще оставим рафтинга за утре и тогава целия ден само рафтинг ще правим. А?
За всеобща изненада извънземното склонява. Даже се ентусиазира. И за известно време дори си говори с мен. Като разбира, че аз няма да зорбирам, изгубва отново интерес към моята жалка персона.
2. Първи метод – зорбинг/Роторуа
Още преди да е станало объркване, да уточня: зорбът няма нищо общо с героя на Казандзакис, нито с Гърция, нито със зомбита, нито със Зороастър, нито с Ницше. Зорбът си е зорб. Триметров прозрачен балон, напомпан с въздух, с малка вътрешна камерка и множество еластични спици, опнати между външната и вътрешната сфера. Какъвто е беличък и ефирен, ми прилича най-вече на гигантско глухарче. Или на бодлива морска краставица в сапунен мехур. Обаче не лети. И не плува. Зорбът се търкаля. Забавления със зорб са възможни по два начина – като се наредиш в тълпата с кибици в подножието на хълма и гледаш търкалящите се прозрачни топки, снимаш си ги и подвикваш окуражително колкото ти глас държи, докато тайно злорадстваш и самодоволстваш колко си бил хитър да избереш този вариант, или като се свреш в малката вътрешна камера и гледаш спускането отвътре. Ако изобщо имаш време за гледане сред всичкото премятане, прескундване, прекълбучене и прочие въртеливи траектории на придвижване. Трябва да е нещо подобно на спускане в бъчва по Ниагарския водопад. Силно се надявам от агенцията за авторските права заедно с документа за патентно право да са връчили на изобретателя на зорба и визитката на добър психотерапевт.