Докато чакаме жълтият микробус да закара новата порция зорбонавти до върха на хълма (Скъпоценното дори не ми маха през прозореца), зяпаме спускането на другите луди. В долната част на хълма наклонът постепенно намалява и накрая има насип, който спира и завръща засилените топки. Екип от служебни лица в униформи отърчават до вече неподвижното глухарче, побутват го насам-натам, докато намерят люка за излизане, откопчават го и оттам се изхлузват оцелелите. Досущ космонавти от руска спускателна капсула след многомесечен престой на станцията „Мир“. Някои се возят сами, други по двойки и тройки. На последните им отнема доста време да си припознаят и сортират всичките крайници и да се излюпят като морски костенурчета – мокри, замръзнали и залитащи. Айде за залитането ясно, обаче защо са мокри? Ами за допълнителен кеф, преди да ги бутнат надолу по хълма, им лисват кофа вода в камерката. Студена. Нещо като режим „Изплакване с центрофугиране“. Много ефикасно било срещу махмурлук. Предполагам, че и добро пране ще става, ако им хвърлят вътре по шепа „Персил“.
Не знам в кое яйце е моето костенурче, затова снимам отварянето на всеки зорб. Получава се нещо като колекция кадри от „Матрицата“, където голи тела се раждат от хранителния разтвор сред течности и слуз. Разпознавам безпогрешно дългите загорели крака на извънземното и най-накрая се появява и мократа физиономия – ухилена и с разширени от възбуда очи. Устните са сини от студ. Налага се да нахълтаме заедно с другите мокри зорбисти (зорбари?) в магазинчето за сувенири, където срещу няколко долара се сдобиваме с тениска с някакво шантаво зорбинг лого. Суха.
Сега вече сме приятелки и можем да си общуваме за известно време (поне докато осигурявам редовно и обилно хранене – извънземните се хранят на всеки кръгъл час), което стопля майчино ми сърце и му дава кураж за утрешните изпитания.
3. Втори метод – следжинг/Кайтуна ривър
Айде сега пък следжинг! Нали уж рафтинг щеше да бъде?
Да бе, да бе и аз си мислех, че ще рафтираме (рафтуваме, рафтваме?), ама не ни било писано. Знаех си аз, че боговете винаги си вземат обратно каквото са дали, но с лихва. След вчерашното им благоволение трябваше да съм по-осторожна, ама се заплеснах по зорбинга, после спахме на хижа край езерото Ротоеху, веселихме се с тайфа приятели и аз свалих гарда. Като се оказа сутринта, че рафтингът ставал само с резервации, извънземното оклюма. Аз се почувствах виновна, че не съм достатъчно предвидлива, и хич даже нищичко не заподозрях, като ни предложиха вместо рафтинг да правим следжинг. Много по-готино било, увери ни девойката в офиса, и много по-подходящо за млади хора като нас, ласкае ме безсрамно лукавата хубавица и вече се обажда по уоки-токито, че има още две кандидатки. За кратко време дори ѝ бях благодарна, че спаси деня. Докато не разбрах какво е следжинг.
Аз се бях почти напълно навила на рафтинга. И всичко из интернета бях изчела. Знаех за опасностите, за спасителните жилетки, за бързеите. Рафтът е всъщност голяма надувна лодка (от „сал“ на английски) – събира десетина души. Трима-четирима от тях са опитни рафтъри, останалите са туристи. Всички имат по едно гребло и следват указанията на водачите. Лодката се спуска по бързеите на планинската река, бухва се надолу с главата от водопадите и според уменията и късмета на гребящите понякога остава с дъното надолу след падането, понякога се обръща. Спасителните жилетки предотвратяват удавяне. На всички снимки в нета рафтърите са ухилени до уши и изглеждат непостижимо щастливи сред бушуващата пяна и мокри скали.
Загорял татуиран синеок Аполон приближава с типичен новозеландски небрежен поздрав и ни подбира към полянката пред офиса. Цялата група сме седем души: трима инструктори – всичките млади, яки и татуирани, аз и извънземното, един австралиец на средна възраст и неговото извънземно – малко по-голям от щерка ми срамежлив младеж. Представяме се набързо, разменяме си обичайните киви-шегички за разчупване на леда и преминаваме към подготовката за следжинга. Аз още не знам какво е, но се надявам скоро да науча и послушно следвам инструкциите.