Сега е наш ред да се шльопнем във врящия от водовъртежи вир. Дланите ми се потят от ужас, но се оказва изненадващо лесно да скоча. След като най-скъпото на сърцето ми се бухва във водата с възторжен крясък, моите майчински инстинкти сработват моментално и ме запращат след нея (с писък, но не възторжен). Не знам кое е по-нелепо – несръчното прескачане на парапета с плавници на краката и следж в ръцете или болезненото изплющяване по корем в неподражаем стил „настъпена жаба“. Шокираните японски туристи, които допреди малко си снимаха кротко папратите, водопада и птичките, сега се изживяват като папараци – надвесват се над парапетите, щракат възбудено и коментират шумно. Нямам време да се занимавам с тях. Боря се със стихията.
Борбата е неравна. Борбата е безмилостно жестока. Реката е като оная, многоръката индийска богиня и ме дърпа, усуква, скубе, бута, натиска и ми бърка в очите с всичките си леденостудени ръце едновременно. Което не е честно! Моите ръце са заети – не пускат следжа (Първи закон е това, не мога да го пренебрегвам). Ритам отчаяно, докато най-накрая успявам да се обърна с лице към водопада, и чудото става – наистина мога да контролирам посоката на движение. Мога даже срещу течението да се върна. Толкова съм самодоволна и възгордяла се, че не забелязвам кога другите са се събрали в едно по-закътано вирче. Присъединявам се към тях и започваме да тренираме някаква уж лесна маневра – преструваме се, че водата е измъкнала борда изпод нас, обръщаме се по гръб, поемаме дъх, после правим свредел, вдигаме се на ръце и се мятаме пак върху следжа. Не е трудно първите три пъти, после започвам да се задъхвам, гълтам вода, ръцете ми омаляват и започвам да се чувствам като новобранец на физзарядка. Когато старшината най-после е доволен от нас, ни сочи първия бързей – обяснява как трябва да го вземем малко по-вдясно, където е най-силното течение, за да не ни хакне на скалите вляво. Извънземното настоява да е първа, аз неизбежно се подреждам втора. И най-лудешкият слалом в живота ми започва.
Мощта на стихията, която ме влачи край бясно прелитащите брегове, е страховита. Всичките ми инстинкти настояват да се отклоня наляво към по-спокойните води, но аз твърдо следвам инструкциите и влизам в най-дълбокото. Червената каска, подскачаща като коркова тапа на десетина метра пред мен, е единственото, което виждам от дъщеря си. После каската прави бързо рязко движение и потъва под вода. Сърцето ми пропуска два удара, преди да я видя да изплува в широкото вирче след прага.
После спомените ми стават малко неясни – вода, устрем, скорост, безтегловност и банг! – дъската ме цапардосва в челото сред милион мехурчета и водна пяна. Забравила съм да си обърна лицето настрани – Втори закон не прощава – и в резултат: сцепена устна, болезнена цицина над веждата и лек шок, но леденостудената вода потиска болката. Следват нови инструкции, още бързеи, вирчета и след неизвестно колко време водачите ни събират в плитчината под покрита с мъх скала, на която викат Офиса. Правим разбор на спускането дотук – Скъпоценното се справя блестящо, в очите му горят възторжени пламъчета; аз съм в истерия, с кървяща подута устна и без надежда за оцеляване, синеокият инструктор ме уверява, че се справям добре; австралийското извънземно споделя възторга на дъщеря ми – очите му са с размерите на чинийки за кафе; австралийският татко се държи мъжки, не говори, не се усмихва, опитва се да изглежда безразличен. Тримата ни водачи са превъзбудени, ухилени и изглеждат като луди за връзване. Предупреждават ни ентусиазирано, че следващият участък надолу по реката е много бърз, няма да има повече спирки и кротки вирчета, а после идва водопадът. Викат му галено Центрофугата. Чудя се защо ли.
Този път аз съм първа, не по свое желание, но нямам време да споря – реката ме отнася хищно и ме бухва в първия бързей. Не помня колко пъти се изхлузвах от дъската и се опитвах да правя виртуозния свредел, дето тренирахме, не знам колко пъти се гмурвах дълбоко под водата и си мислех, че никога няма да изплувам, в лудешкото мятане загубих напълно представа къде е горе и долу, ляво и дясно, светът се превърна в размазано бясно профучаващо зелено, студено дълбоко синьо, болезнено твърдо черно и много, много пяна. Едночасово сюрреалистично слаломиране по тънкото острие между истерията и екстаза сред приказни пейзажи и коварни остри скали.