В хангара ни очаква изненада. Раздават ни неопрени, гумени ботуши, каски и миньорски лампи. И аз пак не се светнах! Помислих си, че това е стандартна новозеландска процедура – като ще газят туристите вода, им дават фирмени ботуши. В Нова Зеландия много вали и пещерите сигурно са мокри. За каските е ясно – в днешно време всички са вманиачени на тема безопасност. Само неопрените ми се видяха като изхвъргация малко. Нахлузването им се оказа шоу, достойно за първа награда в „Най-смешните видеоклипове на Америка“ или който и да е друг континент. Шест разноезични разнокалибрени жени дърпахме, драскахме, разпъвахме и намъквахме дебелите неуслужливи гуми, скачахме на един крак и се въртяхме в кръг, гадахме функцията и употребата на разни катарами и лепки, охкахме, пискахме, хленчихме и проклинахме на няколко езика неудобните каски и ботуши, чупихме нокти, закопчавахме ципове, дивихме се на лампичките, но най-после излязохме на поляната в пълна пещерняшка екипировка.
Цялата група се отправя пешком по тясна козя пътечка нагоре по хълма. Овцете ни гледат с неподправен интерес и лек уплах. Има защо да са тревожни животинките – групата ни е най-шокиращата банда слънчасали марсианци, която аз някога съм виждала. Само антенки ни липсват. С високи бели гумени ботуши, яркожълти каски с лампи на челото, прицвъкнати в черни прилепнали неопрени, крачим тромаво, но бодро сред пасторални пейзажи. Баща ми не говори английски и уговорката с двамата ни пещерни водачи е, че аз ще му превеждам всичко важно, така че вървя близо до него и се опитвам да измисля убедителен отговор на въпроса му: „Абе къде ни водят тия хора бе? Тез хамави ли са, какви са? Не виждат ли, че няма тука пещера?“ И е абсолютно прав, разбира се. Спираме на полянка, осеяна с овчи барабонки и кравешки лайна. Пещера няма. Има дупка в земята.
Няма обезопасителни парапети, нито циментови пътечки, нито стълбички, нито електрически лампи, нито достъп за инвалидни колички, нито тоалетни, нито машини за газирани напитки, нито някой от останалите комерсиални знаци на цивилизацията, които аз с всичкия си наивитет на градско чедо си представях, че са задължителни за масовите туристически атракции. И най-после проумявам, че двете щастливо ухилени девойки не са ни записали за нормална екскурзия в достъпна пещера, където се предполага да се разхождаш заедно с бабички и майки с деца, а за някое от онези шантави отрочета на екстремния туризъм, които никнат като гъби след дъжд навсякъде из Нова Зеландия. За да избегнат убийствения ми поглед, двете тийнейджърки се спускат първи в дупката.
Докато се смъквам тромаво в теснината след тях и после си хлопвам главата в ниския скален свод (добре че сме с каски!), дневният летен светлик се сменя с абсолютна черна тъмница. Всички светваме припряно миньорските лампи на челата си и се оглеждаме невярващо. През следващите четири часа ще се промъкваме през сюрреалистичните декори на декадентски фантастичен филм с лошо осветление, кънтящо озвучаване и абсурден сюжет. Режисьорът ни повежда по клаустрофобно тесен тунел, шляпащи в дълбока леденостудена вода, която веднага напълва ботушите ни догоре и пренася действието на филма на планета с тройно по-голяма гравитация.
Залитащи, спъващи се и зъзнещи, се добираме до малко уширение в тунела, където ни провеждат кратък инструктаж с поредица от стряскащи правила за поведение: да изключваме миньорските лампи периодично, за да пестим батериите, защото можело да не изкарат до края на похода!?!, да не си перим пръстите широко във водата, защото гигантските водни змиорки можело да ги помислят за червеи и да ги нахапят!!!, да не се гмуркаме, освен ако не се налага???, да си намажем лицата с кал и т.н., и т.н. Някъде на гигантските змиорки спрях да превеждам прилежно за баща си – най-после схванах, че всичко е майтап (по-късно прочетох, че змиорки има наистина в пещерите, та вече не знам кое беше лъжа и кое истина).