Посмяхме се на смешките на водачите ни, посмяхме се и на предупреждението им, че скоро водата ще стане много по-дълбока. Две минути по-късно всички вкупом пръхтим и се давим от шок, студ и изненада, докато се опитваме да плуваме в леденостуденото езеро. На любителите на приключения силно препоръчвам плуване с гумени ботуши и миньорска каска. Без значение дали сте под земята или над нея, преживяването си заслужава. Особено ако каската не ви е по мярка и ви се смъква постоянно в очите.
Тъкмо сме схванали основните принципи на плуването с ботуши и ни предстои ново изпитание – катерим се по стръмни каменни сипеи между гигантски сталагмити и сталактити, прескачаме кошмарни тъмни бездни, промушваме се през невъзможно тесни дупки. В един момент се улавям, че се хиля истерично до хълцане, защото не мога да повярвам, че съм си платила и доброволно съм се завряла в дупка в земята, за да пълзя на четири крака в калното корито на подземна река и да се любувам на единствената гледка пред себе си – облечен в неопрен окалян японски задник. После тунелът се снишава съвсем и сега пълзим по корем, така че за известно време гледката се свежда до несръчно приритващите подметки на тежките ботуши на същия японец.
Следващата сесия по подземно плуване е истинско облекчение за остърганите ни гърбове, изранени длани и натъртени колене. Вече сме се примирили със студа и групата е в приповдигнато настроение, подозрително граничещо с истерия. Водачите ни се държат като изтървани от лудницата – дюдюкат, подвикват, издават страшни звуци в тъмното, изскачат иззад някоя скала, грозно облещени, снимат ни изневиделица в най-тесните тунели.
Извънземните девойки се кефят страхотно, аз съм на ръба на нервна криза, бащата на другата тийнейджърка току се приближава и ме заплашва: „Изабело, за трепане си, къде ни доведе?!“, а баща ми е решил, че му стигат толкова приключения, и току се отклонява от пътеката, за да оглежда старателно всяка тъмна дупка в тавана с надеждата да открие изход към повърхността. Дебеличкият японец има затруднения с дишането, а немските младоженци гледат водачите като хипнотизирани – нито се смеят на шегичките, нито се оплакват от маршрута, май не смятат, че ще излезем живи оттук.
Вече си мисля, че съм видяла всичко, и се подготвям психически за още три часа от същото, когато на изхода от един особено тесен каньон водачите ни причакват с нова изненада. Връчват на всеки надута вътрешна автомобилна гума и ни повеждат към тесен скален перваз в отвесната стена над подземно езеро. В светлината на мъждивите ни лампи не се вижда колко е голяма пещерата, но по кънтящото ехо се познава, че е просторничка. Реката, по която дойдохме, се изсипва в езерото като подземен водопад – много красиво и много страшно, защото няма друг път за измъкване, трябва да скочим в езерото.
Единият от водачите ни демонстрира как се прави. Заставаш на скалния перваз с лице към стената, хващаш надутата вътрешна гума с две ръце зад гърба си (по-точно зад задника си) и се хвърляш заднишком в езерото. Резултатът е мощен плясък, фонтан от водни пръски и екзалтирани викове, намекващи за върховен кеф и несравнимо удоволствие. Двете ми подопечни девойки веднага се явяват доброволки да скочат първи и аз пак съм след тях – сакън, да не пострадат нещо децата. Изчаквам да видя, че оцеляват след скока, и се покатервам смело на скалния перваз.
Приводняването трябва да се изчисли много внимателно, за да не се цопнеш върху стърчащата от водата скала леко вдясно, а при отлепянето от стената трябва да внимаваш да не се цапардосаш в ниско висящия над главата ти сталактит.
Докато се оглеждам преценяващо и изчисляващо, виждам бездната под себе си и загубвам напълно присъствие на духа – не мога да скоча, по никакъв начин не мога да се насиля да се отпусна слепешката назад в черната пропаст със зловещо стърчащите камъни в непосредствена близост с подземния водопад. Всичко е толкова абсурдно и сюрреалистично! Зъбите ми тракат от студ, стомахът ми се свива от страх, няма мускул, който да не ме боли, каската пак се е изхлузила над очите ми – искам това да е само кошмар и да се събудя, но не би. С периферното си зрение виждам ръката на втория водач да се пресяга, за да ме бутне, и гордостта ми надделява – скачам сама. С писък. Всъщност трябва да призная, че падането е приятно, а плуването в автомобилна гума доста удобно и забавно.