Когато цялата група се е накикотила и наплацикала на воля в езерцето, се подреждаме на нещо като влакче – всеки мята краката си върху гумата на предния и хваща краката на задния. После гасим лампите и възкликваме хорово от изненада и възхищение. Вместо в непрогледен, абсолютен мрак, както се предполага да е под земята, се оказваме под невъобразимо красиво звездно небе. Целият пещерен свод е покрит с милиони светещи червеи – флуоресцентните им светлинки подредени в сложни съзвездия и галактики.
Скоро течението ни подхваща и плуващото влакче се понася надолу по теснините, бързеите и праговете на подземната река – като нощно спускане по водна ролба. Доста темпераментна ролба! Това е прочутият черноводен рафтинг, за който туристите идват в Нова Зеландия от всички краища на света – рафтинг, ама под земята. Подземен, но под звездно небе. По-екстремно преживяване от това трудно мога да си представя.
След неизвестно колко време реката се успокоява, светваме пак лампите на челата си и се измъкваме на полегатия бряг на друго езеро. И нашите водачи пак успяват да ме изненадат. Тръгнали са с дванайсет безнадеждно неподготвени туристи на пътешествие под земята, пълно с рискове (дори ако не броим очевидните опасности от внезапно покачване нивото на водата в случай на дъжд или срутване в резултат от земетресение – и дъждовете, и земетресенията не са рядкост в тези земи), и единствената помощна екипировка, която носят със себе си, са две малки раници. Мислите си, че в раничките има аптечка, или джипиес, или кислородна бутилка, или сгъваема носилка, резервни батерии, въже? Не. Цялото им съдържание се изчерпва с два термоса горещ шоколад и два пакета бисквити. Не че не съм благодарна. О, не! Излапвам бисквитата за секунди и след известно обмисляне дали да не излея шоколада в пълните с леденостудена вода ботуши, за да стопля поне малко замръзналите си крака, все пак избирам да го ползвам по предназначение. Всички м-м-м-кат блажено, докато лочат горещата течност и си възстановяват кръвната захар.
Сигурно съм го коментирала и преди, но все още се изненадвам понякога как нищо в Нова Зеландия не се случва, без да е замесена масова консумация на топли напитки. Според кивешките представи за добри маниери е немислимо да ви замъкнат в недрата на земята с риск никога да не се измъкнете живи оттам и да не ви почерпят поне един горещ шоколад.
Докато хапваме, научаваме малко повече за историята на пещерите, както и за живота и битието на светещите червеи. Целият район Уайтомо е прояден от карстови пещери като швейцарско сирене на дупки. Маорското име идва от „уай“ – вода, и „томо“ – дупка, шахта, и трябва да означава нещо като „Вода в дупка“. Много сполучливо описание за повече от тристата известни пещери в местността. Пещерата Руакири, която ние обитаваме понастоящем, е открита преди 20 години и е поставила началото на световното движение за черноводен рафтинг (нарича се още пещерен тубинг) – това е единственият начин да се види.
Световноизвестните новозеландски светещи червеи – арахнокампа луминоса – са всъщност ларви, които нямат орган за изхвърляне на биологични отпадъци и заради това ги изгарят в някакъв сложен биолуминесцентен процес. С други думи – цял свят се изсипва в пещерите на Уайтомо, за да гледа светещо ако. На всичкото отгоре – канибалско светещо ако. Нищо друго не става за ядене в подземния свят, така че арахнокампа луминосите се изяждат едни други. Зловеща работа, но много красива.
После плуваме пак, на едно място даже под вода, катерим се по още безброй остри камънаци, провираме се през тесни тунели и най-накрая виждаме дневна светлина в тавана на поредната пещера. Точно в този миг една от корейските туристки изпада в лека нервна криза с характерните писъци, плач, неконтролирано хълцане и неадекватно поведение, което едва не удавя многострадалния ѝ съпруг, но пещерните водачи се намесват навреме и спасяват ситуацията.
Всички излизаме живи и цели на повърхността – пред изумените погледи на стадо овчици и няколко панически разбягващи се заека. Те може да са виждали марсианци и преди, ама слизащи с летящи чинии от небето, не измъкващи се като червеи от дупка в земята.
Събличането на неопрените, горещите душове и друсането в автобуса до офиса на фирмата отнемат още час. После дълго разглеждаме снимките в напразен опит да си изберем някоя, на която да не изглеждаме примрели от страх и ужас. Особено дълго избира мъжката половинка на групата, но в крайна сметка всички си тръгваме като герои – с поименни грамоти за покоряването на пещерата и поне по една снимка в героична поза.