Домашното ми извънземно е щастливо и удовлетворено, държи се покровителствено с поуплашените си майка и дядо, но това само подобрява взаимоотношенията между двете цивилизации, доказвайки, че екстремният туризъм е много ефективна форма за общуване с тийнейджъри.
5. Друг метод – конна езда/Роторуа
Да, знам че повечето хора не биха категоризирали язденето като екстремен спорт. И аз не бих, докато не се изправих персонално пред нечифтокопитното чудовище.
Планина от сияйна шоколадова коприна потръпва нервно от локални земетръси. Подковано копито с размерите на лята джанта тупва нетърпеливо в праха и едно голямо черно око с дълги мигли ме поглежда от висините: „Ще се качваш или не?“ Стремето виси на височината на гърдите ми и за да го стигна с крак, ще трябва да направя нещо като полушпагат, от който вероятността да се метна на седлото е с няколко процента по-малка от тази Мюнхаузен да се самоиздърпа за косата. Милостиво ми предлагат да използвам стълбичка.
Изкачването е дълго. Възсядането – несръчно. Гласът ми – истеричен, когато се опитвам да подкарам возилото. Конят вече знае, че не съм никаква ездачка, и прави каквото си поиска. В този конкретен момент – поскубва свежа тревица. Широкият като корабна палуба гръб се люлее от силно вълнение (Боже, дано не хванa морска болест!), а наведеният ниско конски врат ми позволява да видя истинското разстояние до земята – не съм на палубата, а на най-високата мачта на кораба! Стиснала съм безпомощно юздите, подритвам нежно копринения корем в отчаян опит да внуша приятелски намерения и желание за потегляне. Чудовището не се интересува.
В същото време моето извънземно се хили доволно, възседнало лъскав черен жребец – най-красивото нечифтокопитно, което съм виждала в живота си. Язденето, разбира се, е нейна идея. Врънка ме за коне, откакто се помни, и най-после е успяла да ме изнуди – вземаме първи урок по яздене в конна ферма в Роторуа. Собственичката на конюшнята ни инструктира лично.
Как се кара кон? Много лесно! За спирачка – дърпаш юздите силно към себе си, за газ – риташ животинката в корема с шпорите и охлабваш юздите. Ако искаш да завиеш надясно, издърпваш десния ремък, завой наляво – дърпаш левия. Направо фасулска работа – няма скорости, няма съединител, не се ползват мигачи и няма значение кой на кого е отдясно – няма правила за даване на предимство. Просто си караш.
Е да де, ама първо трябва да тръгнеш.
Моят кон потегля чак когато останалите са се отдалечили достатъчно, за да му доскучае само с мен. И когато настигаме другите, започваме да ги хапем по задниците, да ги бутаме по муцуните и всячески да се държим невъзпитано. Те се опитват да ни ритнат. Инструкторката ме поглежда няколко пъти, за да ми напомни с вдигане на вежда, че се предполага аз да командвам кобилата, не тя мен. И Бога ми, аз много се старая, но все така нямам успех. На моето возило не му работят нито спирачките, нито воланът. Струва ми се, че има нужда от сервиз. Или от друг шофьор.
Извънземното се справя блестящо, гледа важно наоколо, потупва свойски жребеца по врата, дава ми акъл, утешава ме покровителствено, че не съм чак толкова зле, и най-накрая изгубва напълно интерес към мен. С две думи: кефи се! С инструкторката яздят коляно до коляно и си говорят нещо много задълбочено за характерните особености на конете и взаимоотношенията им с ездачите. Аз се влача отзад с моята отегчена кобила и се опитвам да се любувам на пейзажа. (И гледам да не падна де. Това най-вече.)
Два хълма по-късно се предполага, че вече сме се опознали добре с животните, свикнали сме на ритъма им и можем да преминем към по-вълнуващата част от ездата – да попрепускаме като хали по надолнището. Или нещо такова. Препускат някои – с възторжено „Я-ха-а!“, с развети коси и гриви като същински Покахонтас. Другите се вълнуваме повече от дребните жълти цветчета под онова храстче. После забелязваме, че сме изостанали, и се втурваме да настигнем останалите. Без „Я-ха-а!“ и без възторг. Но с развята грива и много отрицателни емоции, предимно в спектъра от „О, Боже!“ през „Мразя го това животно!“ до „Ще го убия това хлапе, дето ме подреди така!“
Зловещото лице на смъртта се мержелее пред очите ми, сменяно от време на време от инвалидна количка с хромирани спици. И в ужаса пред неизбежното моите инстинкти за самосъхранение най-после сработват. Сграбчвам юздите изкъсо, дръпвам рязко, опъвам стремената напред с всичка сила и извиквам „Стоп!“ с най-страшния си глас – онзи, дето го практикувам върху подрастващото вкъщи от 15 години. На извънземното отдавна вече не му пука от страшни гласове, но конят се впечатлява. Заковава на място с пръхтене.