Аотеароа – земята на дългия
бял облак и още по-дългите
географски названия
Винаги съм била любопитна за произхода на имената. Освен че от най-крехка детска възраст бях осъдена на безконечно повтарящи се коментари и въпроси за моето необичайно лично име (в епохата на комунизма си имаше именник с препоръчани от партията идеологически съобразни български имена, в който отчетливо липсваше това на адашката ми, испанската кралица, та оттам недоумението на околните и отмъстителното неодобрение на професора ми по история на БКП), имам си и друга причина да се вълнувам от значението и логиката, скрита в имената.
Страдам от сериозен когнитивен проблем – мисля образно и помня асоциативно. Поради което съм вечно главна героиня в безброй забавни случки (забавни са после) на тотално объркване и загубване поради неправене разлика между улиците „Сан Стефано“ и „Граф Игнатиев“, щото ги свързвам асоциативно с все същото историческо събитие, между „Генерал Скобелев“ и „Генерал Столетов“ (все руски пълководци на коне). Не помня имена, дати и числа, освен ако не си ги представя в картинки. Знам цвета, но не и номерата на колата си. Невъзможно ми е да помня безсмислени поредици от срички. (За неописуем ужас на учителя си по обществознание така и не запомних дали учението на Маркс е вярно, защото е правдиво, или е правдиво, защото е вярно. И двете не раждат никаква картина в главата ми и звучат като безсмислена детска броилка.)
И точно аз се озовавам един дъждовен пролетен ден в Аотеароа – страната на непроизносимите неразличими маорски географски названия. Това, че не говоря английски, е само за допълнителен ефект.
Официалните езици в Нова Зеландия са три – английски, маорски и жестомимичен. Говори се само кивешки, разбира се (неудачно, необосновано и неизвестно защо наричан английски), но повечето географски названия, растения, животни, улици, купища обществени събития и личности са с маорски имена. Лингвистичните умения на имигрантите са поставени пред двойно изпитание – дори родените в англоезични страни срещат затруднения с местния диалект, а маорският е предизвикателство даже за чистокръвните маори. (Жестомимичният език е официален съвсем отскоро и все още не е задължителен, слава богу!)
Първият сблъсък на новодошлите със странното тихоокеанско линго са пътеуказателните табели и пътни карти. Веднага се набива на очи явната непроизносимост и объркваща повторяемост на сричките в невероятно дългите думи. Големите зелени табели над магистралата в Окланд приличат на главоблъсканици тип „намерете името чрез разместване на буквите“. Не само име, ами и презиме и рождено място ще излязат от Пареморемо, Фангапараоа, Папатоетое, Кохимарама или Пахурехуре – само пет от общо тристата квартала на Окланд. Приятно ориентиране в новия град! Ами, ще кажете, кой е луд да живее в Окланд, иди на село и си гледай спокойствието. В кое село обаче – Маунгатапере, Маунгакарамиа, Маунгатурото, Моенгауахине, Мангафай, Мангапай, Нгараратунуа – само няколко селища в района на Фангарей? Или Руакака, Тутукака, Керикери, Кауакауа, Пекапекарау, Китикатя, Матакатя? Защо не Матамата? Ами Похуехуе?
Новозеландската география е умопомрачителна дори и без елемента на допълнителна трудност, произтичащ от двоякото (че и три- и четирияко) произнасяне на някои имена. Всяко „ф“, произнесено от маорите и симпатизантите на маорската култура, е заменено с „уъ“ от противниците им или просто невежите и с „в“ от германоговорещите и руснаците, защото се пише с wh. Всяко натъртено маорско „р“ е преглътнато или сменено с „ъ“ от англоговорещите. „Нг“ често става „н“. Дългите като скоропоговорка думи масово се съкращават на първите две срички, а ударенията се слагат на руска ролетка. За капак мнозинството новозеландци (включая повечето маори) изобщо не знаят правописа на маорските думи.
Бях свидетел как с решение на общината във Фангарей един квартал беше преименуван от Парахаки на Парихака, защото според маорските езикови експерти близо двеста години бил жертва на нечий лош правопис. Е, след това всички станахме жертва на новия правопис – никой не беше сигурен как се пише въпросното място, защото едни карти и документи ползваха стария, други – новия, хората не искаха да си сменят адресната регистрация, свидетелствата за раждане и прочие, вдигна се луда олелия в пресата и накрая администрацията обяви за правилни и двата правописа.
Пощенските служители в Аотеароа получават моя дълбок поклон и възхищение. Не съм чувала за случай на безвъзвратно загубена кореспонденция въпреки смахнатия закон за пощите, според който адресите на маорски са коректни и приемливи дори ако мястото си има официално английско име. Например можете да адресирате писмо до някой министър в Те-Фангануи-А-Тара и пощаджиите трябва да се сетят, че това е всъщност Уелингтън. Е, ставали са безброй обърквания и закъснения, когато например служебната ми поща отиваше първо до Фангануи вместо Фангарей или когато прекарах дни над картата, опитвайки се да открия Нангуру, за да ме открехнат впоследствие, че се пишело Нгунгуру. Вече не си спомням колко пъти се е налагало да поправям грешно изписани адреси в договори, кореспонденция и други документи (масово Парапарауму е бъркан с Пареморемо, защото му викат галено Парапарем, а Фангапараоа се пише Фангапароа – никой даже и не забелязва липсващото A в десетбуквената навалица), но ясно се е запечатал в паметта ми онзи дъждовен следобед, когато търсих отчаяно „Кей стрийт“ в центъра на Окланд според устните указания на шефа ми, за да се светна след близо час въртене в кръг, че ще да е имал предвид „Карангахапе стрийт“ – една от главните улици, – за по-лесно съкратено на първата буква – кей.