Дори да предположим, че имигрантът се изхитри някак да заобиколи ежедневните капани на географията по маорски (като избягва старателно да води кореспонденция, не шофира, не пътува, не работи с документи, не ходи на почивка и не пита познатите си откъде са), изпитанията му не свършват току-така. Неизбежно някой ден се сблъсква с новозеландската флора и фауна и рано или късно му се налага да води любезни разговори, касаещи туатара и тотара (познайте кое е гущерът и кое дървото), кофай (произнасян също кохай, коуай, ковхай) и кауай (едното е дърво, другото риба, за пълно объркване има също и остров Кауау), Пукеко и Пукекохе (само едното е град, другото е синя кокошка), уета и уека (гигантски скакалец и безкрила птица) и разбира се, гвоздеят в програмата – хуи и хуя (няма майтап – първото е тържествено събрание, а второто – свещена птица). Има даже литъл (малък) хуя и биг (голям) хуя.
Много е забавно да чуеш в новините, че министър-председателката Хелън Кларк е държала хуи (буквално преведено от hеld hui), сиреч е председателствала маорско събрание (англоговорещите се кефят също, когато премиерката е посрещана с фака – маорско бойно кану), но всичкото ти чувство за хумор излита през комина, като се окаже, че единствената свястна свободна квартира е на улица „Хуя“ и трябва да обясниш на недоумяващата агентка по недвижими имоти защо няма да я наемеш. (Сред аргументите преобладава много, ама много голямата вероятност да бъдеш подиграван до живот от добронамерените си българоговорещи приятели в страната и отвъд океана, може би дори да ти излезе прякор и той да остане завинаги във фамилното име на децата и внуците ти.) С малко късмет агентката се оказва разбрана (виждала ги е всякакви) и ти намира безобидно звучащ адрес в Руаманга. (Подигравките пак ги отнасяш, разбира се, но скоро отшумяват и внуците са спасени от незавидната участ.)
Новините по телевизията стават мистериозни и започват да клонят към абсурдни, когато министър-председателката и суматлъка ти парламентаристи участват лично в церемония по тържественото пренасяне на танифата от строежа на главен път в по-спокойни блатни води. Чудите се какво е танифа, нали? Ами и ние се почудихме доста, защото носилката за пренасяне изглеждаше празна. Танифата (дръжте се да не паднете!) е въображаемо чудовище, маорски воден дух със зъл нрав. Живее из разни мокри места и все недоволства и има претенции, колчем се започне нов инфраструктурен проект. Новозеландският съд категорично отказва да разглежда дела, базирани на предполагаемите намерения, проявления и желания на въображаеми същества, включително танифи, но за сметка на това новозеландските политици и журналисти им отделят доста парламентарно и ефирно време. (Пък аз си мислех, че няма по-голям цирк от българския парламент!)
Като се наслуша и нагледа на маорски имена, думи, термини и прочие, на човек скоро му хрумва гениалната идея да понаучи малко маорски. И се сдобива начаса с учебник. Първа глава е посветена на азбуката и произношението. Фасулска работа за българи – маорският правопис е фонетичен – каквото чуваш, това пишеш и обратно. Произношението е лесно – пет гласни, които се четат като на български, и десет съгласни, пак като нашите с две особености: странното „ф“, дето се пише с две букви, и едно „нг“, което се произнася носово. Вече ми става ясно защо е цялото това повтаряне и потретване на все същите срички – трудно се поддържа голямо езиково разнообразие с пет гласни и десет съгласни. Ентусиазирана от лесното начало, въодушевено отгръщам следващата страница: Глава втора – Местоимения. И си оставам там. Завинаги.