Вътре, на сухо, разглеждаме мързеливо екзотичните аквариумни рибки, правим си снимки в гигантската фосилизирана акулска паст, бърчим гнусливо носове пред витрината с гигантския калмар (уф!), возим се на бягащата пътечка, докато наблюдаваме храненето на акулите, дразним смело пираните през петcантиметровото стъкло, клечим и се надигаме на пръсти да видим спящия под водата крокодил (б-р-р-х!), взираме се в тъмното да съзрем кивитата (те не обичат светлината и се крият в най-тъмните ъгълчета на и без друго слабо осветените клетки) и най-накрая сред порой от внезапен, отмъстителен студен дъжд се разделяме с Нейпиър.
Поради явно изразената негостоприемност на местния климат и неподходящо избрания сезон – другата световноизвестна забележителност на района е огромната популация от гнездящи морски птици на Киднапърс Рок (Скалата на отвличането), които имат лошия навик на всички прелетни птици да отсъстват през зимата – решаваме да не ходим на юг. Оставяме посещението на Хейстингс и птиците за през февруари. Вместо това разгръщаме картите, надуваме парното в колите, бършем с пръсти запотените стъкла и поемаме на север през огромния планински масив по двестакилометровия маршрут до Гизбърн.
Гизбърн – градът на мостовете
Като четях пътеводителя, ми се стори интересно място – град с три реки, традиционно известен като Града на мостовете, Меката на сърфистите, първия град в света, който посреща слънцето, мястото, където капитан Кук за първи път съзрял Нова Зеландия, Залива на нищетата (Poverty Bay) – все примамливо звучащи обещания за интересни преживявания.
И така, включихме Гизбърн в програмата за пътуването, тъй като не е много далеч от Нейпиър, дето се вика, почти ни е на път. Какво са някакви си 200 километра за опитния турист?!
На картата в таблицата с препоръчителното време за прекосяване на въпросните 200 км бяха дадени цели 3 часа и 50 минути – аз какво, с 50 километра в час ли ще карам?! Или пък са предвидили и време за пикник в планината? Не ми изглеждаше много убедително, ама все пак си тръгнахме навреме от Нейпиър, та да разполагаме с 3-4 часа, ако пътят наистина ги изисква.
Пътеводителите обещават спиращи дъха гледки при прекосяването на планинските ридове между Нейпиър и Гизбърн. Един съвет от мен: ако „спиращи дъха“ ви звучи като нарушаване на основна животоподдържаща функция, ако не страдате от хронична адреналинова недостатъчност, ако не сте безнадеждно пристрастени към рискови спортове, влакчета на ужасите, ролър-костър и други подобни животоскъсяващи активности, изобщо, ако ви е мил животът, не ходете в Гизбърн през Нейпиър. Не съм сигурна дали имаше гледки – аз шофирах и не можех да си позволя да отлепя поглед от пътя, но спиране на дишането изпитахме, и то многократно. Всъщност в слънчев летен ден с кристална видимост и безукорно синьо небе нещата могат и да изглеждат различно, но в бързо спускащия се здрач, сред мъгла, вятър и непрестанен, но с променлива интензивност дъжд въпросните четири часа ми се видяха най-дългите в живота ми.
Планинският масив и Национален парк Те Уреуира се състои от множество тесни, остри, стръмни, почти отвесни ридове, издигащи се шеметно високо в небесата, покрити с гора в долната си част; нагоре острите им форми са само леко смекчени от тънка тревна покривка и разкриват сиви скални зъбери в най-горната третина. Като оголения скелет на чудовищно голям динозавър или пък може би оголения скелет на планетата.
Преодоляваме стръмнината с много лупинги и упорито драпане по стръмното. Кракът ми изтръпва от усилието да натиска педала на газта до дупка, двигателят ръмжи сърдито, но колата се придвижва все така немощно и бавно, върхът изглежда все така непостижимо далеч.
Пътните знаци не са мои приятели в планината. В Нова Зеландия има интересна тенденция да се използва не стандартен знак „Внимание! Опасни завои“, както е например в България, а изработени специално за случая знаци, които се опитват в стилизирана форма да изобразят точно дължината и засукаността на предстоящото изпитание на шофьорските ми умения. Чудноватите им форми с невъзможни криволици само засилват страховете и дават храна на въображението ми.
Когато най-после стигаме до най-високата точка на сякаш безкрайната стръмнина, вместо да си отдъхнем с облекчение, се споглеждаме с ужас – очаква ни дори още по-стръмно спускане, а след него още по-висок рид, върховете му – забулени в облаци. Сега пък не отлепям крак от спирачката и с неистови усилия водя уж непринуден разговор със спътниците си, все едно, че хич не ми пука, че табелата преди следващия завой препоръчва безопасна скорост от 15 км/час (!!), а картинката, която се предполага да го изобразява, прилича повече на осмица, отколкото на каквото и да било пътнотранспортно съоръжение. Все пак определено най-запомнящ се е завоят със светофарите – толкова стръмен, тесен и насукан, че се налага светофари в двата му края да регулират движението, за да се гарантира, че две коли няма да се срещнат някъде по кривината. Ако още не съм го споменала, това е така нареченият Главен щатски път номер 2 – вторият по дължина и важност на Северния остров на Нова Зеландия.