След втория рид идва трети, после друг и после преставаме да ги броим.
След четири изключително интересно прекарани часа най-после слизаме в широка речна долина. Пейзажът се изглажда, пътят се опва „като нерв“ и светлините на Гизбърн весело ни намигат в далечната мъглявина на дъждовния хоризонт. Успяваме да пристигнем навреме, за да се настаним в предварително резервираните стаи в мотел с многозначителното име „Летящата монахиня“. За всеобщо разочарование обещаните в рекламната брошура призраци не се появиха, но пък това ни даде възможност да спим дълбоко и дълго в студените просторни стаи на някогашния метох.
На следващата сутрин бодри, закусили и навлекли отново всичките си налични дрехи, тъй като времето се е скапало съвсем, се втурваме в приключението, наречено Гизбърн. Е, или поне така си го представяме. На практика решаваме да започнем с Информационния център, който за наш късмет работи, макар че е национален празник и неработен ден.
Лелчето зад щанда грейва от любезност и ентусиазъм да ни запознае с всички забележителности на града. Въпреки ентусиазма обаче списъкът ѝ се изчерпва доста скоро – Музея на Гизбърн, който ще отвори в един и половина следобед (за пръв път в живота си чувам за подобно работно време) и ние едва ли ще го дочакаме; паметника на капитан Кук – ей тука, до градския плаж; няколко живописни водопада, но все далече и високо в планината, тази, от която току-що дойдохме и в която се зарекох да не стъпя пак (или поне не толкова скоро); няколко винарни (районът на Гизбърн е прочут с качественото си вино); изложбена галерия, която се предполага да е много интересна, тъй като е подредена в стари бъчви от вино, но кой знае защо не ни изглежда привлекателна.
Лелчето майчински набляга на винарните като най-подходяща алтернатива за туризъм в ден от типа „Свършекът на света“, в който вятърът се опитва да издуха не само минувачите, но и сградите, където те хитроумно се крият. Дъждът се мисли за хладно оръжие и забива малки кинжалчета във всичко живо и неживо, имало неблагоразумието да се покаже на открито, мъглата се прави на море или морето се опитва да стане мъгла, като се саморазпръсква на милиони капчици, носени от вятъра, небето се разкъсва в дълбоко вътрешно раздвоение и не може да реши кой цвят ще му отива повече за такъв тържествен случай (все пак Краят на света не се случва всеки ден, дори и в Гизбърн) – сивочерно на широки ивици или пушечнобяло на вълма, та за всеки случай ги редува и двете.
Аз обаче не съм дошла чак в Гизбърн, за да дегустирам новозеландски вина. Тях мога да ги намеря и в супермаркета. Аз съм дошла за друго. В един от моите пътеводители се споменаваше, че в Гизбърн може да се види корабът „Индевър“, с който капитан Кук доплавал до бреговете на Нова Зеландия и направил Великите си географски открития. Е, не оригиналът, разбира се, но много реалистично възпроизведена реплика, и то плаваща. Изчаквам любезно домакинята ни да приключи с изреждането на многобройните винарни в района и питам за „Индевър“. Лицето ѝ просто се смалява, посивява и остарява пред очите ни, толкова ѝ е неприятно да ни разочарова. То имало наистина такъв кораб, ама не в Нова Зеландия, а в Англия; и да, бил идвал до Гизбърн, даже два пъти – последния път преди 5-6 години. Та затова в магазинчето за сувенири се продават картички със снимка на кораба и огромен надпис „Гизбърн“. Е, щом като е такава работата, купуваме си картички, сбогуваме се възпитано, закопчаваме пак якетата, поемаме дълбоко дъх и смело отваряме вратата, за да се гмурнем отново в бушуващата стихия.
Поемаме директно в посока към паметника на капитан Кук. С колите, разбира се.
Намираме го бързо и лесно и при липса на каквито и да било други забележителности, решаваме да си направим снимки с капитана.
Абсолютно неблагоразумие. Вятърът е напълно освирепял и излязъл от контрол. Много скоро правенето на снимки се превръща в борба на живот и смърт, изискваща много бойни и други специални умения. Трябва хем да пазиш равновесие срещу невероятно силните пристъпи на бурята, хем да насочваш фотоапарата в що-годе правилната посока, без да гледаш, или пък през пълни с пясък и сълзи очи хем да се стараеш да удържиш всичките елементи на облеклото си по себе си (и дума не става за шапки – те просто нямат шанс), хем да вдишваш някак си, че и да се усмихваш широко към камерата, преструвайки се, че това е то осъществената мечта на туриста – снимка в Гизбърн с капитан Кук.