Паметникът сам по себе си ми се вижда малко малък предвид важността на събитието, което се предполага да отбелязва. Датата на историческото откритие, издълбана в полирания гранит, е 8 октомври 1769. По-късно историците се отметнали и заявили, че била грешна – трябвало да бъде девети, не осми, но златният надпис останал. Освен това гигантската червена компасна стрелка, върху която е стъпил капитанът, не сочи север и за капак – Кук никога в живота си не е обличал адмиралската униформа, с която е изобразен на бронзовата фигура.
Малко по-нататък сред дърветата на крайбрежния парк се вижда втора бронзова статуя – според картата на лелчето от Инфоцентъра това трябва да е Малкият Ник – непълнолетен член на екипажа на „Индевър“, който, покачен високо на главната мачта, пръв съзрял земя на хоризонта. На него е кръстен и снежнобелият нос, заграждащ залива от юг.
Любопитен факт е, че макар това да е мястото на откритието, капитан Кук и хората му никога не са стъпили на този бряг. Маорски бойни канута пресрещнали кораба в залива и по недвусмислен начин, включващ много плезене, блещене, въртене на очи, грозно викане, вдигане на крака и размахване на юмруци и копия – все традиционни маорски бойни техники за сплашване на врага, показали враждебност и непоколебима решимост да приложат изпитаните си традиционни кулинарни техники дори върху такава екзотично изглеждаща плячка. Така де – само месо дома дошло. Капитан Кук бил благоразумен човек и макар че корабът му бил изчерпал всички запаси от храна и вода и се нуждаел спешно от нови припаси, пред вероятността екипажът му да послужи за обяд на местното население той предпочел глада и отплавал на север.
По този повод заливът на Гизбърн и плодородният регион край него се наричат Залив на нищетата (Poverty Bay), а следващият залив на север, където маорите били по-дружелюбни и благосклонни към нуждите на екзотичните пришълци, та им позволили да слязат и заредят с храна и вода, и до ден днешен носи малко нафуканото име Залив на изобилието (Bay of Plenty).
Но да се върнем в Гизбърн през зимата на 2006-а. Гледката на развилнялото се море... упс!... развилнелия се океан е величествена. Вълните прехвърлят с лекота пристанищния кей и гризат ненаситно, на големи хапки, белия пясъчен плаж. Атмосферните условия обаче хич не приканват към съзерцание. Обратно в колите, правим няколко панорамни снимки през предното стъкло и тръгваме на лов за мостове.
* * *
Според моя пътеводител, вече неколкократно хващан в грешки и откровени лъжи, Гизбърн е разположен върху делтите на три реки. Е, както собственолично установявам, реките са две – Уаймата ривър и Таухеру ривър, но те се сливат в центъра на града, само 500 метра преди да се излеят в морето, и в тази си част се наричат Турангануи ривър. Не съм проверявала в книгата на рекордите, но това трябва да е най-късата река в света. Все пак, дори и с намален общ брой на реките, мостове има в изобилие. Никой от тях не е забележителен с нищо, но ние все пак описваме няколко осморки из центъра, за да се знае, че сме минавали по мостовете на Града на мостовете.
Поради сънливост не можахме да станем рано и да посрещнем изгрева на слънцето в най-източния град на света (също доста спорно твърдение – зависи от това какво е определението за град, тъй като има много други населени места по-близо до линията на новия ден, само че не са достатъчно големи да се нарекат град). Сезонът и метеорологичните условия категорично не са подходящи за забавления със сърф. И тъй като с това се изчерпват всички забележителности на неголемия градец, правим последно кръгче по крайбрежната алея и после отпрашваме с всичка сила по дългия път към дома.
За да съм справедлива към Гизбърн, трябва да отбележа, че той се слави най-вече като летен курорт с фантастични вълни за сърфиране. Да го посетиш през зимата, е като да отидеш в Приморско през февруари.
За всеобщо облекчение пътната карта препоръчва само 6 часа за преодоляване на 512-е километра до Окланд, което звучи като обещание за добър и лек път. (Както скоро откриваме, има само един планински проход за преодоляване – тежичък, двучасов, но много красив, следващ лъкатушенията на Уайоика ривър, вкопана дълбоко в милионлетните скали.)