Това, от своя страна, довело нови тълпи от идеалисти и романтици и нови социални промени. Повод за национална гордост е фактът, че Нова Зеландия е първата страна в света, дала на жените право да гласуват. Освен това страната е сред първите, въвели безплатно медицинско обслужване, образование, социални помощи, пенсии по инвалидност и старост. Новозеландците много се гордеят и с факта, че са безкласово общество. За един българин това не е кой знае какво, но за наследниците на англичаните от викторианската епоха с техните класови предразсъдъци, възпитание и традиции е велико постижение.
А, пропуснах да спомена, че след Втората световна война, в която участва и дава много жертви (както и в Първата), Нова Зеландия прекъсва окончателно връзката с „Родината майка“ и от 1947 година е независима държава, член на Британската общност. Последното означава, че рожденият ден на британската кралица се празнува като национален празник и че за кралицата има специален резбован трон в Парламента. Нищо повече. В резултат на имиграционната политика на правителството през последните десетилетия тук са се преселили по различно време големи групи холандци, островитяни от Полинезия, източно- и западноевропейци, китайци, индийци, корейци, бели и черни южноафриканци, други африканци, много хонконгци, южноамериканци, напоследък – доста иракчани и бежанци от всички военни зони на планетата. Така че местните хора, макар и в болшинството си с английски произход, не се смятат за англичани, а за новозеландци – националност, с която много се гордеят, и сами си викат кивита, по името на националния символ – безкрилата птица киви. Официалните езици са два – английски и маорски (наскоро и жестомимичният език беше обявен за официален, така че сега са три), а социалният строй според мен (не съм гледала какво пише в учебниците) си е истински социализъм, ама съвсем по нашенски, както го помним от близкото минало на България. Единствената разлика е в частната собственост върху земята и частния дребен бизнес.
Монополът (държавен и частен) в почти всички сфери оказва пагубното си влияние върху качеството на стоките и услугите.
Социалният комфорт отнема амбициите на хората – тук малцина учат или полагат изобщо някакви усилия да надскочат средата си. Стресът е абсолютно непознато явление, изключение правят може би само жителите на Окланд – най-големият и най-не-новозеландският град в страната. Хората са добродетелни и наивни като деца и всички много се стараят да бъдат „зелени“, т.е. да живеят здравословно и същевременно да опазват околната среда.
Много са популярни доброволните организации – това също е начин да бъдеш „зелен“. Например има доброволна пожарна служба и тя почти всеки ден участва в разни спасителни и тежки ремонтни работи по пътищата (заради постоянните дъждове има много свлачища). Освен че гаси пожари. Училищата много разчитат на доброволното участие на родители в многото екскурзии, състезания и акции за набиране на средства. От няколко седмици чета в местния вестник, че в Окланд е станал много популярен т.нар. „пешеходен ученически автобус“ – ще рече, че двама родители доброволци, облечени със специални дрехи, шапки и прочие, се движат всяка сутрин и следобед по определен маршрут към и от училището и водят децата строени помежду си. Такива „автобусни“ линии има вече много за различни училища. Така се избягвала емисията на вредни газове от дизеловите двигатели и децата растели по-здрави и силни от ходенето. Има всевъзможни доброволни организации за грижи за възрастни хора, за подпомагане на самотни майки, инвалиди, бежанци и други хора в неравностойно социално положение. Организациите за защита на животните са безброй – за защита на животните от насилие, за спасяване на китовете, за защита на живота във водата, за защита на изчезващите видове, за защита на патиците, които си пресичат, където им падне (това последното е шега, но глобите за сгазена патица съвсем не са шеговити).
Вестниците са пълни с обяви за работа от сорта: „Търсим доброволец за подлепване на книги в библиотеката“, „Търсят се доброволци за гледане на стари хора“, „Музеят има нужда от доброволци“, „Набират се доброволци за поддържане на градските паркове“, и прочие. Доброволни са дори спасителните служби по плажовете. От всеки гражданин на страната се очаква да се включи в някаква доброволна акция за благото на обществото и хората масово го правят. Без гръмки думи, без да търсят гласност или признание за усилията си. Просто от чувство за морален дълг и най-обикновено човешко съчувствие към страдащите и онеправданите. Почти като комунистическия принцип: от всекиго според възможностите, всекиму – според потребностите.