На връщане спираме за обяд в много спретнато крайбрежно градче в Залива на изобилието, наречено Факатане – на дъщерята на маорски вожд, която извършила героичен подвиг и спасила хората си. Историята разказва, че племето, натоварено в голямо кану, спряло край девствения бряг и всички мъже, както си му е редът, слезли да проучат местността и да решат дали е подходяща за заселване. Не щеш ли обаче, докато те се бавели там по техните си мъжки работи в гората, приливът се обърнал и силно течение задърпало кануто към открития океан. Жените и децата в него се изпопаникьосали, защото били убедени, че е дошъл краят им. Работата е там, че на жените не се полагало да гребат или дори да пипат греблата. Гребането, лодките и всичко свързано с тях било чисто мъжка работа и абсолютно табу за жените. Насред паниката младата дъщеря на вожда извикала силно „Факатане“, което означавало „Акт на мъжественост“ или „Аз ще действам като мъж“, и грабнала едното гребло, други жени последвали примера ѝ и така кануто се върнало на брега тъкмо навреме, за да срещне завръщащите се войни. Ето на! Пак жена да спаси положението. Благодарните факатанци са ѝ излели бронзова статуя на едно островче в залива.
Преди да тръгнем на това пътешествие до две малки градчета в немного посещаваната източна част на острова, един мой колега, новозеландец, ми се присмя – каза, че той е бил навсякъде в Нова Зеландия, видял е всичко, което си заслужава да се види, но в Гизбърн никога не е ходил и няма да отиде. Нямало за какво.
Е, ние пък бяхме. И приключението си заслужаваше.
Задължителната тема за отпочване на разговор или писмо във всички англоговорещи страни е...? Времето, разбира се! Аз лично я недолюбвам тази тема, вижда ми се крайно досадна – всичко, което има да се каже за времето тук, се събира в една дума: вали. Какво толкова има да го коментираме?!
Тази зима обаче дори аз с удоволствие се разпростирам в детайлни дискусии за температурите, въздушните фронтове, субективните усещания и дори в поетични сравнения, спомени, прогнози по темата. Причината е, че не вали. Всяка сутрин е все по-слънчева и по-красива, птичките си накъсват гласните струни да се хвалят една на друга как пак са успели да събудят слънцето. Единствената вода, която виждаме напоследък, е обилната едра роса, превръщаща иначе неугледния ни заден двор в посипано с брилянти зелено кадифе. Нелегално внесените български невени се конкурират по пищност и яркост с новозеландските латинки в предния двор. Изобщо – приказка!
Сигурно вече не е интересно за никого, ама аз пак си смених работата. Сега последно работя в строителна компания. Продавам къщи. Но не какви да е, а преносими.
И като стана дума за къщи, да разкажа за поредното ни новозеландско приключение. Купихме си втора къща – инвестиция, така да се каже. Да се възползваме от страхотния бум в цените на недвижимите имоти.
Обаче не просто къща, ами една изгнила порутена развалина, която не се беше сринала само защото още не бе решила на коя страна да падне. А пък как никой от обитателите ѝ не беше убит при домашна злополука, още е необяснимо чудо за мен. Въпросните обитатели бяха маорско семейство със седем деца, две кучета и половин дузина малки кученца. За последните 27 години (откакто обитават въпросната постройка) не си бяха дали труд да поправят каквото и да е и според всеобщото мнение на кварталната общественост бяха дилъри на марихуана.
Когато сделката беше сключена и бившите собственици се изнесоха, ние влязохме да видим новия си имот. Не че сме очаквали нещо кой знае какво, но степента на разруха беше потресаваща. Изобщо не се наемам да описвам с думи. Месец по-късно, като пребоядисахме и почистихме отвън, вече сме героите на квартала. Всички съседи се изредиха да ни посетят и да ни кажат колко се радват, че някой се е заел да спретне тази бърлога. И не дойдоха с празни ръце – получихме дарения под формата на смесителна батерия за кухня, сгъваема врата за килер, бака жълта боя, чук, вана втора употреба, цветя за градината.
Една събота, тъкмо се бях покатерила на покрива да го боядисвам, а Румен се беше развилнял с бетонобъркачката в двора и тържествено се заканваше да бетонира половината морава, когато един съсед дойде да ни се похвали, че току-що си продал къщата за цена, на която преди изобщо не можел да се надява заради гнусната гледка в съседство. Обеща да почерпи. На следващата седмица друга къща се продаде, и пак на двойна цена. Сега трета е за продан. Очаквам в скоро време да ни издигнат паметник в квартала – от благодарност.
Междувременно ние бачкаме като невидели по имотеца си и колкото по му се вижда краят, толкова по не ни стигат силите. Както казва Борко: „Капиталисти ще ми ставате, а? На ви сега да видите лесно ли е да си капиталист!“ (И той има два имота и две ипотеки, завалийката, и познава добре вкуса на капитализма.)