След първата табела често има втора – с допълнителни указания или просто повтаряща съобщението, след това идва примабалерината на пътния спектакъл – нашият стар познайник, старият мърляв камион, с още по-мърлявия генератор и влачената отзад платформа с тържествено дефилираща къща. Увита в найлони като забулена арабска принцеса и като принцеса окичена с жълти габаритни лампички – същински бижута. И пак като на циганска сватба отзад се точат коли с работници по монтажа, собствениците на новия дом, техни приятели, зяпачи и случайни превозни средства, имали лошия късмет да пътуват по същия маршрут по същото време.
Някои от тези хубавици са по 200 квадратни метра. Гледката на подобно чудовище, профучаващо по магистралата с 90 км в час, е буквално спираща дъха.
Е, то по магистралите е лесно. Проблемът е, че никой не живее на магистрала. Някои от фермичките на нашите клиенти са достъпни само по черни пътища, други – по тесни еднопосочни мостчета, трети – само по вода. Истинският екшън започва, когато нашата къща туристка хване гората, т.е. запълзи по стръмния склон на някой от насуканите като китайски къдрави спагети планински пътчета с надвиснали от всички страни канари, вековни дървета, рекички, водопади. Тогава влизат в действие криковете – повдигат единия край на къщата, преместват я малко, после другия. Понякога се налага да я преобръщат под всевъзможни причудливи ъгли, да насипват диги през малки рекички и после да ги изкопават, да преместват електрически стълбове или други къщи. И цялата процесия се придвижва на прибежки и с припълзявания от едно препятствие до друго.
Безспорно най-сложна е логистиката при доставка на къщи до острови и други недостъпни по суша места. Изумително е колко много хора в Нова Зеландия живеят доброволно или дори умишлено на места, до които няма пътища или пътищата са непроходими през по-голямата част от годината, или могат да се ползват само при отлив, или пък само със специално разрешение от местния маорски старейшина, за да не се обезпокоява танифата – маорският воден дух, който живее в езерата, блатата и други влажни места. В тези случаи нашата къща с все камиона и всичките придружаващи превозни средства (понякога процесията включва също кранове и булдозери, в зависимост от спецификата на терена) се натоварва на ферибот.
Това, от своя страна, означава цялата операция да се съобрази с часовете на ниската и високата вода, с фазите на луната, да се осигурят придружаващи плавателни съдове, спасителни жилетки и салове, специални морски застраховки, както и представители на бреговата служба, а къщата да се обгази и обеззарази, за да се предпази уникалната екосистема на острова. С други думи, циганската сватба може да ходи репички да яде – нашият транспортен цирк добива вече много по-грандиозни мащаби и зрелищност. Когато ферито се отдалечи достатъчно от брега, за да не се виждат палубата, хората и другите автомобили, на хоризонта се очертава абсурдният силует на къща, плаваща кротко през залива.
И ако някой си мисли, че това е по-скоро забавно изключение, отколкото редовна строителна практика, ще цитирам малко статистика: само компанията, в която работя, е построила и доставила над 20 хиляди преносими къщи. Този тип сгради са евтини (според тукашните стандарти) и това обяснява високата им популярност. Ежегодно само на Северния остров, който е с размерите на България, се транспортират около 5 хиляди къщи. Това прави средно по 15 на ден. Пардон – на нощ. На търсачите на приключения горещо препоръчвам да попътуват нощем по пътищата на Нова Зеландия. Ще има какво да разказват.
В родината на бънджи скоковете, зорбинга и кой знае още колко други рискови спортове дори строителството е зрелищно и адреналинопокачващо приключение.
И за да сме верни на традицията, че всичко в тази страна е наопаки на останалия свят, всеки път, като ме питат приятели от България какво работя, аз лаконично отговарям, че продавам къщи. „А, недвижими имоти“ – коментират те разбиращо. „Не. Не недвижими. Точно обратното – преносими.“ Обикновено не питат повече. И няма нищо за питане. Всеизвестно е, че Нова Зеландия е Огледалният свят – всичко тук е наопаки.
Много пъти сме се питали: Кога преставаш да се чувстваш чужденец? Кое е това, което превръща жилището в дом, страната в родина, съгражданите в сънародници? Как ще разберем, че вече сме новозеландци?
Мислехме, че става с времето или с придобивките, може би с успехите, с трупането на приятели, с плановете за бъдещето. Но все се чувствахме чужденци. Макар че тук имаме повече и сме постигнали повече, макар че имаме приятели и планове, и успехи, и мечти. Нещо все не достигаше, за да имаме усещане за принадлежност, да можем да наречем тази земя своя, да имаме право да ѝ принадлежим.