Бяхме чужденци, гости, необвързани посетители. До днес.
Днес погребахме близка приятелка. Анито. Една от нас. Дошла от България с планове и мечти. Като нас. Никой не емигрира с мисълта, че ще бъде погребан в чужда земя, сред чужденци. Никой не мисли за смъртта. Стараем се да сме позитивни, да гледаме напред, да загърбим миналото, да се адаптираме, да сме щастливи. Заради децата си. Заради бъдещето им. Докато реалността не ни връхлети.
Погребахме Анито в мирен парк, край вода, с прекрасна гледка и много цветя. С български надгробен камък. И се разотидохме съкрушени. Без илюзии. Загубихме приятел.
Но се сдобихме с родина.
Защото чувството за принадлежност не идва с придобивките, а със загубите. Родината е там, където си загубил илюзии, загубил си ключ, погребал си близък човек, разделил си се с приятел от детството, разминал си се с любов, изпуснал си шанс, изпуснал си влак, пропилял си младост, проиграл си късмет, забравил си мечти, предал си доверие, пропуснал си важна среща, изгубил си нечий адрес. Страдал си. Пролял си пот, кръв и сълзи. Оставил си нещо от себе си.
От днес сме по-малко чужденци в далечната страна. От днес имаме право да принадлежим на тази земя. Имаме право да я наречем своя. Заради малкия правоъгълник прясна пръст с български надгробен камък.
Защото заедно с Анито там заровихме нещо от себе си.
Висока е цената, която заплащаш, за да принадлежиш.
Окланд – градът на платната,
вулканите и неописуемите
задръствания
Много туристи, които са били в Окланд, си мислят, че са виждали Нова Зеландия. Други са чели в енциклопедии и справочници, че Окланд е най-големият новозеландски град. Трети са срещали на разни места по света окландци и вярват, че са разговаряли с новозеландци. Всички те грешат.
Окланд не е град в Нова Зеландия. Окланд е друга държава. Но няма да я намерите на политическата карта на света. Затова аз ще се опитам да ви разкажа за нея.
Началото
Започнал съществуването си със серия от вулканични изригвания преди около 150 хиляди години, които съединили криво-ляво северната и централната част на острова, на картата Окланд и до днес изглежда като разяден от сярна киселина – с множество издълбани заливи, речни делти, нащърбени полуострови, цели 48 вулканични конуса и над 50 острова само в източния залив. По изчисленията на вулканолозите оттогава досега в района на града е имало средно по едно вулканично изригване на всеки хиляда години с интересната тенденция всеки нов вулкан да е по-голям от предишните. Най-младият – Рангитото Айланд (в превод от маорски – Морето от кръв), изникнал от дълбоките води на залива с грандиозен рев и експлозивност само преди 650 години. Учени, цитирани в експозицията на Окландския музей, са изчислили, че има по-голяма вероятност съвременният окландец да стане свидетел на ново вулканично изригване, отколкото да спечели от тотото например. Шокиращото мото на въпросната експозиция е не „Дали?“, а „Кога?“. Много сладко, нали?! Особено за новозаселили се имигранти.
Хората
На основателите на града импозантните доминиращи релефа вулкани и маорските легенди за Рангитото и за грандиозните опустошения от неговото неотдавнашно изригване не направили никакво впечатление. Явно фатализмът и черногледството не били сред топ десетте качества, необходими, за да станеш колонизатор през XIX век. Те били поразени от красотата на двата главни залива – източния тихоокеански Хаураки Гълф, осеян с острови и островчета, и западния Манукау Харбър – на Тасманово море, предоставящи изключителни условия за добре защитени пристанища. Били изкусени от плодородието на земята (дължащо се на дебелия пласт вулканична пепел), от стотиците плажове, кристалните води, мекия климат и неизразимата привлекателност на мястото, което маорите неслучайно наричали Девицата със сто ухажори (Тамаки-макау-рау), тъй като много племена го искали за себе си. Днес девицата има милион и триста хиляди обожатели, които демонстрират същия позитивизъм и непукизъм спрямо избухливата вулканична природа на любимата си като техните предшественици отпреди два века.
Градът
Да. Само милион и триста хиляди. Не много по-голям като население от София. Но в десетката на най-големите градове в света – по площ. Точно колко е голям не е много ясно, тъй като няма установени граници и множество малки градчета се присъединяват към урбанизираната зона, нови пътища се строят и нови квартали никнат с бясната скорост на гъби след дъжд. Грубо казано, от север на юг е над 100 км, от изток на запад – някъде към 30 км. Според статистиките от 2001 година тогава бил над 1500 кв. км, сега е повече. Добавете към тези внушителни размери улици, пътища, две-три магистрали, бог знае колко моста, шокираща липса на градски транспорт и маниакалната привързаност на окландци към личните им автомобили. И картинката става апокалиптична.