Първото правило за оцеляване на новодошлите е да си купят карта на града – нова, тазгодишна. Миналогодишната вече не е вярна. Второто правило е никога да не се разделяш с нея. Като прилежна ново-окландка и аз си имам един новичък пътен атлас на Окланд. Като илюстрация на гореописания градски пандемониум ми се ще да цитирам няколко статистически факта: брой квартали и асоциирани градчета в чертите на града – над 400; улиците не ги броих точно, ама са отпечатани на 32 страници, в четири колони от по 100 – да кажем 12 хиляди; гробищата и мемориалните паркове са 24; заливи и плажове – над 800; болници – над 300; училища и университети – над 500; голф игрища – 40; паркове и резервати – над 1000. Изобщо – голям. И неописуемо хаотичен. Тук-таме – красив.
Трафикът
При преброяването през 2001 година повече от 800 хиляди души са отговорили, че в деня на преброяването са отишли на работа в Окланд с личния си автомобил. Като добавим туристите и другите шофиращи, които не са ходили на работа в този ден, броят на автомобилите по улиците на града надхвърля милион. Е, ами не е чудно тогава, че задръстванията са начин на живот, че висенето по светофари е национално хоби, че да намериш място за паркиране е повод за сериозно празнуване, че ако пътуваш по-малко от час до работа, си голям късметлия, че средностатистическият окландец прекарва една четвърт от живота си в колата.
За разлика от останалите части на страната, където добре възпитаните хора се предполага да водят дълги, увлекателни разговори за времето (по стара английска традиция) или за риболова (изконна новозеландска традиция), в Окланд доброто възпитание предполага да се говори за трафика. Кой откъде идва, колко време му е отнело, къде има задръстване, как върви ремонтът на не-знам-кой-си мост, колко ужасна катастрофа има на магистралата, такива неща. Много е интересно! Първите три дни. После започваш да се опитваш да смениш темата и казваш нещо за времето. Окландци те гледат като селянин – какво ги интересува тях времето?! Сигурно вали, какво друго? И на кой му пука?!
Историята
Съвременните управници на града си имат своето оправдание за неспособността си да въведат малко ред в неспасяемо разрастващия се хаос. Ами оказва се, че този град от самото си създаване бил бунтарски и отказвал да се подчинява на реда. Мястото било пословично с вечните маорски междуплеменни войни – стоте ухажори все не можели да разделят любимата си. Но в крайна сметка едно от доминиращите племена продало земята на белите заселници срещу одеяла, панталони, томахавки, лули и тютюн (ето колко вредно е тютюнопушенето).
Тогавашният губернатор на страната капитан Уилям Хобсън имал план да премести столицата от изолирания далеч на север Ръсел в по-централна зона. Като морски човек той от пръв поглед се влюбил в Уайтемата Харбър. Районът не бил заселен и предлагал великолепни възможности за построяване на нов, просторен и планиран град. Приготовленията по преместването обаче отнели време и когато губернаторът най-после пристигнал тържествено на окландския бряг, там вече имало заселници – цял кораб с новодошли колонисти, чиято имигрантска мечта съвсем не била да живеят в една уредена, планирана, спретната Малка Британия на Южните морета, в каквато се превръщали Уелингтън и Крайстчърч. Те искали да живеят в свой град, построен според техните си нужди, и заявили правото си на първопристигнали. Така заселването на новата столица – Окланд – започнало без градско планиране, с един кораб хора и няколко палатки и колиби на калния бряг.
После имало много стълкновения и истинска война между маорски племена и британската армия. Последвали трудни години на бедност и едно последно унижение – поради разрастващата се колонизация столицата била преместена в Уелингтън, който имал по-централно разположение. Окланд оцелял благодарение на златото, намерено на полуострова Коромандел, на кауровите гори, които били изсечени и изтъргувани в невероятно кратки срокове, на кауровата смола, която индустриална Европа и Америка купували за производство на лакове и бои. По-късно на освободените от горите земи се развило селско стопанство и била създадена първата технология за транспортиране на замразено месо до Великобритания.