В първите години на XX век Окланд вече бил главен пристанищен град с население от 60 хиляди души, имал 500 улични газени лампи и пословично демократичен, но грубиянски и избухлив характер. После дошли Първата и Втората световни войни, Голямата депресия от 30-те, постепенното скъсване на икономическите връзки с Англия, малко насилствената индустриализация, програмите за насърчаване на имиграцията и през 1990 година населението на града достигнало един милион. За последните 15 години се е увеличило с още една трета и сега представлява близо третина от населението на страната.
Днес 15 процента от окландците са азиатци, други 15 процента са полинезийци, 10 процента – маори и един господ знае колко представители на други националности и раси. Да срещнеш окландец, роден в Окланд, е голяма рядкост. С над 250 хиляди жители от полинезийски произход, повече отколкото в който и да е друг град на Полинезийските острови, Окланд може и да не е вече столица на Нова Зеландия, но е безспорна столица на Полинезия.
И за да не съм голословна в твърденията си, че Окланд не е Нова Зеландия, ето как го виждат другите в първата половина на XX век: британският поет Ръдиард Киплинг го описва като „най-последният, най-самотният, изключителен, отделен...“. Новозеландският писател от Уелингтън Денис Глоувър смята, че „Окланд е много по-лош от която и да е друга част на Нова Зеландия. Нетипични, дори когато говорят английски, окландци искрено си вярват, че са новозеландци.“ Роденият в Крайстчърч Д’Арси Кресуел обявява: „Окландците са безскрупулни в бизнеса, разрушават безмилостно природата, нечестни са в сделките, но са много интересни събеседници, отворени към света, откровени, обичат удоволствията и забавленията и са по-приспособими от жителите на която и да е друга част на Нова Зеландия, с които те нямат почти нищо общо.“
Ветроходството
Новозеландци или не, окландци и досега обичат развлеченията, забавленията и особено морските спортове. На първо място в света по брой плавателни съдове на глава от населението, Окланд има всички основания да се рекламира в туристическите брошури като Града на платната. Притежаването на лодка в местната култура е също такава необходимост и източник на самочувствие, както е, да кажем, колата.
Всяко окландско домакинство има лодка – поне една. И всеки уикенд окландци са на вода, във водата или в краен случай – край водата. Всичко живо кара канута, каяци, сърфове, платноходки, джетове, скутери, рибарски лодки, катери, изобщо всичко, което може да се похвали с положителна плавателност. През почивните дни всички пътища и магистрали се напълват с влачени на ремаркета яхти, лодки, скутери и цели кораби. Бензиностанциите заприличват на пристанища, заливите – на супа топчета, а жилищните квартали се обезлюдяват.
Ветроходната регата, която традиционно се провежда в Деня на Окланд в Хаураки Гълф, е най-голямата в света. В последното издание са участвали над 1500 яхти в 42 класа. Като се има предвид, че всяка яхта има екипаж от поне няколко души, че освен състезаващите се има поне още толкова несъстезаващи се плавателни съдове в морето, пълни със зяпачи, лесно може да се пресметне, че в този ден половината от населението на града е на вода, а останалата половина е накачулена по хълмовете около залива, за да гледа гонките. Добавете сега и петдесетте острова, щедро разпръснати помежду. При хубаво време гледката е умопомрачителна. Абсолютно незабравимо преживяване.
Единственото друго събитие, което може да се конкурира по популярност и посещаемост, бяха състезанията за Купата на Америка през 2003 година. И ако се чудите каква пък е тази купа и как така никога не сте чували за нея, то е само защото ветроходните спортове на са много популярни в България. За всички други морски народи Купата на Америка е не просто състезание, а религия. Създадена през 1851 година за насърчаване на развитието на ветроходните спортове, тя е най-старият спортен трофей в света и най-политически некоректния, както става ясно от известния анекдот за кралица Виктория.
Височайшата дама наблюдавала първото състезание за Купата и след обявяването на победителя (който не бил британският отбор) с надежда попитала: „А кой е втори?“ Отговорът бил: „Няма втори, Ваше величество“. В това състезание не се раздават сребърни медали и няма поощрителни награди. Купата се връчва на победителя и остава негово притежание, докато не се появи претендент, който да се състезава за нея. Наричат я „Свещения Граал“ на яхтените спортове.