Междувременно пригответе крема.
Бийте съставките силно и равномерно, докато се получи пухкава хомогенна смес. Ако кремът се пресече по някаква причина, се добавят още сълзи, още мечти, много мрачен или весел хумор и се бие с несвършващ инат, дори ако вече ви липсва ентусиазъм.
Когато най-после получите дългоочакваното писмо с поздравления от Министерството на вътрешните работи за успешно одобрена кандидатура, ви остава една последна подробност – черешката, която да придаде завършеност на така сътвореното кулинарно чудо: клетва за вярност към кралицата, сиропирана в малка доза публично унижение, а именно, пеене пред публика на обществено място в трезво състояние. Пее се химнът на Нова Зеландия – на два езика.
В писмото, освен инструкциите да се явя навреме за церемонията и да порепетирам текста на клетвата предварително, че да не я объркам в сюблимния момент, съм също така официално подканена да се представя в национална носия.
Докато се промъквам през тежкия трафик след работа на път към театралната зала, където ще се състои въпросният тържествен ритуал, си позволявам да се позабавлявам с идеята. Представям си как се качвам на подиума с везана риза, гайтанлия сукман, пъстроткана престилка, три реда пендари, тежки сребърни пафти, свински цървули, бял чумбер, вита кобилица на рамо и тежки менци с бистра кладенчова вода, българска роза зад ухото. Казвам си клетвата прилежно, изпявам химна, после му друсвам една бърза ръченица и накрая, за всеобщ потрес на кмета и на двете хиляди гости в залата, лисвам кладенчовата вода пред нозете на другите кандидат-кивита, по вода да им върви. Ех, хубаво шоу щеше да стане, ама нейсе! Носията остана в бабиния гардероб на село въпреки горещите молби на баба барем нея да си занеса за спомен в пустата чужбина, свинските цървули и дървената кобилица едва ли биха минали митническия контрол – в Нова Зеландия има много строг режим за внос на органични материали и продукти, менците и тежките пафти пък щяха да са извън лимита за 20 кг личен багаж на дългите презокеански полети. Само чумберът и пендарите едва ли минават за национална носия.
Затова вместо с българска съм се издокарала с националната кивешка носия – черен костюм. Който ми позволява да се слея с разноезичната тълпа пред залата като сврака сред канарчета.
В топлата пролетна вечер (даже не вали!) площадчето пред културния център прелива от ярки цветове – сарита, кимона, забрадки, бродерии, цветя, нанизи от рапани, мъниста, пайети. Все едно съм на азиатски културен фестивал. Говори се на всякакви езици без английски.
В уреченото време се настаняваме в залата, кметът на Окланд, облечен в дълга церемониална роба – червена с бели кожи (ако не беше тежката декорирана верига на врата му, щях да си помисля, че е с дядоколедовски костюм), ни поздравява и разяснява церемонията. Представя официалните гости – членове на парламента, представители на армията, флота, Министерството на вътрешните работи, местната администрация. Няма дълги речи, нито безсмислено туткане.
На голям екран се прожектира текстът на клетвата, всички ставаме на крака и я повтаряме след кмета. Вярващите християни се кълнат с ръка на Библията.
Това е. Вече сме новозеландци.
Следва истински дългата част от церемонията – всеки един от 500-те новозаклети новозеландски граждани бива повикан поименно на сцената, за да получи лични поздравления от кмета, да му бъде направена снимка в този тържествен момент, да му връчат официалния документ за придобито гражданство, цветя и още поздравления от разни други хора. После всички се връщаме по местата си. Пак на крака изпяваме химна – само на английски (язък, че го учих и на маорски). Китайчето с тибетската носия от лявата ми страна пее с неподозиран плътен баритон и съвършено вярно, двете корейски девойчета от дясната ми страна мънкат.
Във фоайето на културния център е приготвен бюфет с напитки, сандвичи и сладкиши. Всички гости и нови новозеландци се скупчват там заедно с официалните лица. Горкичкият кмет! След 2 и половина часа на крака, 500 ръкостискания и усмихнати поздравления, сега продължава да се ръкува с разни хора, да раздава окуражителни усмивки и да разхожда червената си роба от една групичка на друга. Навсякъде щракат фотоапарати, святкат светкавици, хората се смеят и се поздравяват взаимно. Атмосферата е много празнична.
Може би само така ми се струва, но този път, докато се провирам сред тълпата към изхода, забелязвам, че всички си говорят на английски.