Ситуацията при нас е малко „дежа вю“ – преместихме се отново. Купихме си къща на съседната улица и макар че не е далеч, преместването си беше истинска лудница. Цяла седмица живяхме в къща, обзаведена с кашони и декорирана с найлонови чували, хранихме се с пластмасови прибори и чинии, защото другите ги бях опаковала, и ядохме странни неща, тъй като бях наложила вето върху пазаруването, за да се изконсумират съществуващите хранителни запаси по шкафове и хладилници и да не ги пренасяме и тях.
Извадихме луд късмет – в деня на пренасянето не валя. Затова пък се скъса да вали на партито за новата ни къща. Бяхме поканили над 30 души и много се надявахме да можем да ги посрещнем на широката открита веранда, но не би. Лошото време все пак не развали ни най-малко доброто настроение, апетита и глътката на гостите ни, само даде повод да се изконсумира повече пиене. Новите ни съседи вече знаят какво е да имаш българи новодомци в квартала. Взехме им страха с други думи. Сега се спотайваме и се преструваме на по-ниски от тревата и по-тихи от водата. Завързваме запознанства с комшийските котки и кварталните патки. Последните нещо ме недолюбват – колчем мина край тях, все ми се карат и съскат.
В разгара на приготовленията по преместването празнувахме и Бояниния рожден ден. За да избегна излишна допълнителна суматоха вкъщи, аз, с всичкия си акъл, предложих на рожденичката да си избере някаква атракция, на която да заведа нея и приятелките ѝ. Имала глава да пати, както казват старите хора. Под атракция имах предвид кино, пицария, зоопарка – нещо разтоварващо и приятно, в което и аз да се включа, да си правим смешни снимки, такива работи.
Би трябвало да познавам по-добре родната си дъщеря. Тя си избра фигурно пързаляне. Така де, няколкочасово забавление на кънки върху лед, без инструктор. Аз бях толкова сигурна, че никоя от поканените гостенки няма да получи разрешение за подобно нещо, че неблагоразумно се съгласих. Убедена бях, че цялата щура идея ще се провали и накрая ще идем на пикник в парка или нещо подобно, измислено в последната минута. Детето обаче с неподозирани организаторски умения събра всички телефонни номера, уговори се с другите девойки, получи разрешение от родителите им, свали от интернет адреса на пързалката, направи резервации и в крайна сметка, за моя огромна (и не особено приятна) изненада, аз се оказвам натоварена в колата с половин дузина тийнейджърки с мобифони и разтворена на коленете карта. Който не е бил в подобна ситуация, не може дори да започне да си представя ужаса на положението.
След едночасово упражнение по ориентиране из магистрално-уличния лабиринт на Окланд разпознаваме най-после сградата на ледената пързалка по претъпкания паркинг и неоновия надпис „Парадайз“, демек рай. Противно на очакванията ми за добре отоплено кафене с разнообразно меню и панорамни прозорци, където аз ще мога да си чета книжка и да хвърлям по едно око към пързалката, докато момичешката банда каталяса от каране, падане и пищене, ледената пързалка ме посреща с негостоприемната, направо враждебна атмосфера на младежка дискотека. Враждебна, щото не съм на подходяща възраст. Тийнейджърките ахват в един глас: „Ку-ул“ (преведено на жаргона от моите младежки години – готино).
В залата е студено, тъмно и претъпкано. Музиката е оглушителна. Средната възраст – около 12. На ти тебе рай! Единствената светлина идва от зелените и ултравиолетови отблясъци на диско сфера – онези огледални многостени, дето се въртят и хвърлят светлинни зайчета над тълпата в дискотеките.
След известно лутане в тъмното намираме в един ъгъл гишето за наемане на кънки и тъй като нямам никакъв шанс да чета в тъмницата, пък и намирам за доста глупаво да зъзна с часове на скамейките, се оставям да бъда убедена, че карането на кънки е голямо забавление, много е лесно и страхотно ще ми хареса. Нахлузвам един чифт кънки и се запътвам към леда.
Като оставим настрана, че отстрани изглежда малко неестествено и нелепо, да се ходи с кънки по мокета не е никак трудно. Не по-трудно от балансиране върху осемсантиметрови игленоподобни токчета, каквито доста носех в по-безразсъдните си години. Така че, обнадеждена от този първи успех и твърдо решена да не излагам дъщеря си пред приятелките ѝ, прекрачвам смело светлоотразяващия праг на пързалката. За да се озова не в рая, а в най-страшния кошмар на живота си.
Още с първата крачка установявам, че съм загубила най-изконното си умение, онова, което придобиваме в много ранна детска възраст и смятаме за даденост до края на живота си – умението да ходим. Краката ми не само че отказват напълно да се подчиняват на противоречивите истерични команди, подавани от паникьосания главен мозък, ами и подхващат на своя глава някакви амбициозни несъгласувани кампании за завладяване на ледените пространства във всички посоки – все по-далеч и по-далеч от горкото ми вцепенено от ужас тяло. Слава богу, милостива душа е монтирала здрав, надеждно изглеждащ парапет по цялата обиколка на пързалката и аз се вкопчвам в него с всичката воля и решителност на удавник, докопал сламка.