Докато се възстановявам от шока и се опитвам да овладея паниката с дълбоко, контролирано дишане, очите ми попривикват с мрака и вече мога да различа контурите на елипсовидната пързалка, извития, животоспасяващ, ненагледен, безценен парапет, хората по амфитеатралните скамейки и тълпата на леда. Не успявам да намеря с поглед моите придружителки, мога само да се надявам, че са по-добре от мен.
Обнадеждена от вече постигнатото – цяла минута съм на леда и още не съм си изкълчила глезена, счупила китката, пукнала главата и даже задникът ми не е натъртен, се посвещавам на задълбочено наблюдение и анализ на движенията на подминаващите ме кънкьори. След известно време, достатъчно, за да установя, че никой не прави нищо специално, просто си се плъзгат с небрежната елегантност на хора, родени с тънки метални остриета на краката, се подготвям за втори опит. След продължителни нелеки преговори успявам да убедя едната си ръка да охлаби мъртвата хватка, в която е стиснала парапета, още по-трудно ми е да вдигна поглед от краката си, но в крайна сметка успявам да се поизправя и подавайки съвършено съгласувани команди на краката – първо единия, после другия, започвам най-трудната обиколка в моя иначе дълъг и нелек живот.
Първия час минава в напразни опити да пусна спасителния парапет, неизменно последвани от бързи ловки движения, за да го сграбча пак в още по-гореща прегръдка. Честна дума, изобщо не разбирам откъде се е взел изразът „Да вържеш кънките“, който очевидно намеква, че ходенето с кънки е трудно само ако последните са вързани. Абсолютна заблуда и дезинформация! Вече не се чудя луди ли са хората по скамейките да кибичат с часове в тъмното на студа. Аз им осигурявам такова шоу, че би трябвало всъщност да си плащат за забавлението.
И така, докато аз се уча отново да ходя, което забавлява безмерно профучаващите наоколо хлапета и публиката, многообичната ми дъщеря и приятелките ѝ се редуват да ми подхвърлят окуражителни усмивки, неразбираеми напътствия, дружеско подръпване за ръкава, насърчително потупване по рамото и прочие актове на загриженост и подкрепа, с които само ми развалят трудно постигнатото равновесие и ми изкарват акъла.
На следващата обиколка вече успявам с цената на върховна концентрация да се откъсна от пъпната си връв – отражателно жълтия парапет, и да правя по няколко спънати крачки с безнадеждно кривящи се глезени, свити в мрачна решителност вежди и прехапана до кръв долна устна, БЕЗ да се държа.
Някъде по това време сред гъстата мъгла на сковаващия страх и мрачните разсъждения на тема каква късметлийка съм да се уча да карам кънки в страна, в която на инвалидите се предоставят толкова удобства и възможности да водят пълноценен живот, забелязвам нещо ново. Оглушителният думкащ рап, с който непълнолетният ди джей се опитваше да остави трайна следа в живота на всички присъстващи, като им повреди слуха завинаги, се е сменил с нормална музика, по-конкретно: „Ние сме шампионите“ на „Куин“, което в моя случай е, меко казано, иронично, но поне е нещо познато и в известен смисъл даже окуражително. Когато „Куин“ биват сменени от саундтрака на „Мисията невъзможна“, последван от „Аз ще оцелея“, подозренията ми кристализират в твърдото убеждение, че хлапакът в остъклената кабинка открито и явно се подиграва с мен. В цялата тълпа на леда аз съм единствената достатъчно стара, за да съм чувала някои от тези песни, и единствената, чието положение те подозрително точно описват. Това за негово голямо разочарование (надявам се) добавя нов елемент на решимост да не се предавам към иначе поразклатената ми мотивация и оттам насетне аз се пързалям по леда на една ръка разстояние от парапета, но БЕЗ да го докосна нито веднъж. С ясното съзнание, че всяка следваща крачка може да е последната в живота ми (както е известно, хората със счупен таз или гръбначен стълб не ходят), изпълнена с дълбокото прозрение, че еволюцията на човечеството е поела в кардинално грешна посока, когато първият примат е тръгнал изправен (животът щеше да бъде толкова по-безопасен, ако се придвижвахме на четири крака, по-стабилно и по-близо до земята/леда), и с тромавата грация на двуметров пингвин, маршируващ тържествено из арктическата пустош на окландската ледена пързалка.