Кук, от своя страна, открил съществуването на протока, който днес носи неговото име, картографирал забележително детайлно и само с няколко грешки целия новозеландски бряг, но силният вятър в теснината между двата острова и опасните течения ангажирали вниманието му дотолкова, че дори не забелязал входа към залива на първи опит. При завръщането си на борда на „Резолюшън“ три години по-късно, при по-благоприятни метеорологични условия, Кук отбелязва в дневника си откриването на достъп към „както изглежда, добър залив“, но вятърът и смяната на посоката на приливните течения не му позволяват да влезе и да разгледа подробно. Все пак успява да осъществи контакт с няколкото маорски канута, излезли да пресрещнат пришълците, и раздава щедри подаръци – мъниста и пирони.
Петдесет години по-късно капитан Джеймс Хърд успява най-после да влезе в залива и му дава днешното име Порт Никълсън, което уелингтънци по-късно галено ще съкращават на Порт Ник, а маорите превръщат в Понеке, най-популярното и най-оспорваното от няколкото маорски названия на мястото.
Историята
Съвременната история на града започва чак през 1839 година с пристигането на кораба „Тори“ – колонизаторски съд на Новозеландската компания. Един от основателите на компанията и основен двигател в нейната дейност – колонизиране на Нова Зеландия, е Едуард Гибън Уейкфийлд – много противоречиво описан в енциклопедиите и историческата литература едновременно като идеалист и безскрупулен тип, лидер с визия и дребен манипулатор, философ и измамник, с други думи – интересна фигура. Неговите утопични идеи за „една нова и по-добра Британия на Южните морета“, включващи градоустройствено, икономическо, демографско и социално планиране, са заложени като основни принципи при основаването на Уелингтън, както и на други няколко новозеландски поселища.
На борда на „Тори“ е един от неговите братя – полковник Уйлям Уейкфийлд, който преценил залива като изключително подходящ за заселническата програма (колко много сгрешил ще се разбере твърде скоро) и светкавично закупил (или си помислил, че е) осем милиона хектара земя (нещо като половината Северен остров) от няколкото маори, които срещнал на плажа. Щедро предложената от полковника цена била: сто пушки, сто одеяла и планина от лъскави дрънкулки (включително така популярните пирони).
До края на следващата 1840 година още пет от корабите на Новозеландската компания разтоварват заселници и новооснованият град, кръстен в чест на прославен победител от битката при Ватерлоо – Артър Уелъсли, дук на Уелингтън, вече има население от 2500 колонисти. Проблемите им започват веднага.
Основаването
Първото селище е построено в избраната от полковник Уейкфийлд равнинна земя край устието на река Хът (колиба – без съмнение кръстена на първите заселнически жилища) и без излишна скромност е наречено Британия. Много скоро става ясно, че теренът е мочурлив, наводненията – редовни, папратите – абсолютно непроходими и неподдаващи се на изсичане, почвите – неплодородни, мястото – бъкано с комари и крайно нездравословно и за капак – раздрусва ги първото земетресение на новата земя.
Пионерите уелингтънци не били обръгнали на земни трусове както модерните си съграждани и изпаднали в луда паника. Няколко колонисти в суматохата помислили, че ги нападат маори, и започнали да стрелят напосоки, с което не подобрили емоционалното състояние на съседите си. Изобщо събитието предизвикало много смут и в резултат на преживения стрес жителите на малкото градче взели решение (противно на позицията на Новозеландската компания) да се преместят на по-високия и както по всичко изглеждало, по-безопасен бряг на югозападната страна на залива.
Където се намира столицата на Нова Зеландия и днес – точно върху линията на един много голям активен разлом (видим с невъоръжено око на спътниковите снимки), разполовяващ центъра на града, няколко малко по-малки в непосредствена близост и няколкостотин малки разломчета, разхвърляни щедро из всички квартали. Западната част на града се намира върху плоча от земната кора, която се издига бързо (в геологичен смисъл) нагоре и се приплъзва на север, а източните квартали и заливът потъват надолу и се тътрят на юг. В резултат сеизмичната активност в Уелингтън е доста над нормалната дори и по завишените новозеландски стандарти, както много скоро ще изпитат на свой гръб бъдещите столичани.