Още проблеми
Серията силни земетресения през 1848 година в добавка към бурния климат, нескончаемите недоразумения с Новозеландската компания и изразителните възражения на маорските вождове срещу окупацията на земята им (подкрепени с много блещене, страховито плезене, заплашително пляскане по бедрата, кошмарно грозни лицеви татуировки, диви крясъци, недвусмислени заплахи, както и нападения и убийства) в крайна сметка прогонили повечето от заселниците. В средата на XIX век в Уелингтън имало само 85 от общо 436-те първоначално пристигнали колонизатори от мъжки пол. Уейкфийлд обаче не бил човек, дето лесно се отказва. Заселническата му програма продължава с впечатляващо темпо.
По-нататък историята не става по-весела. Земетресението от 1855 година с магнитуд от 8,5 по скалата на Рихтер и с епицентър на двайсетина километра от Уелингтън е най-силното регистрирано въобще на територията на Нова Зеландия до днес. Щетите са големи, има жертви. Причинява и внушително цунами с височина 10 метра, което помита пристанищните постройки и допълнително ужасява жителите на пострадалия град. Стълкновенията и проблемите с маорите продължават близо трийсет години. Не се подобряват и взаимоотношенията с Новозеландската компания (свръхголемите обещания и явните лъжи никога не са били добра основа за приятелство и взаимно доверие), в резултат на което днес в старите градски гробища на Уелингтън можете да намерите последния дом на основателите на града братята Уейкфийлд, но никъде няма да видите техен паметник или паметна плоча от признателните съграждани – и двамата остават необичани и обвеяни с лоша слава.
И ако земетресенията и цунамитата не били достатъчни, за да разколебаят колонизаторите, то винаги можело да се разчита на прословутия уелингтънски климат.
Необузданите ветрове на Уелингтън са били пословични още през 1850-а, когато Бишъп Селуин заявява, че „уелингтънецът може да се познае навсякъде по света по силата, с която е сграбчил шапката си“, както и че човек не знае нищо за чистия въздух, докато не опита от „вентилиращия ефект на бриза на Порт Никълсън, протяжните тонове и непрестанното движение на атмосферата“. В по-малко романтичния XX век и с не така деликатен изказ е публикувана следната статистика: в 173 дни от годината средната измерена скорост на вятъра в Уелингтън надхвърля 60 км/ч, като отделни пориви редовно надхвърлят 140 км/ч. Най-силният измерен вятър е профучал над новозеландската столица с 248 км/ч на 6 ноември 1959 година и после отново на 4 юли 1962. Нека тук да напомня, че навсякъде другаде по света движение на въздушни маси със скорост над 100 км/ч се нарича ураган или тайфун и заслужава да си има собствено име. В Уелингтън си му викат западняк или южняк според посоката, от която идва. Ми така де, ако вземем да кръщаваме всяко по-силно вятърче с нежни имена, къде ще му излезе краят?! Ще трябва всеки ден от годината да си има име.
Столицата
Но да се върнем при основателите на Уелингтън. Онези от тях, които не избягали, не се удавили, не загинали при земетресенията и не станали жертви на маорските нападения, се оказали кораво племе. Препостроили града, този път само с дървени къщи, защото те били по-земетръсоустойчиви, прекарали пътища и даже железопътна линия през планината, та съединили града си с останалия свят (разбирай тогавашната столица и главен търговски център Окланд), усвоили допълнителното парче суша, което се издигнало от дъното на залива при голямото земетресение, и даже доживели да видят Уелингтън обявен за столица на Нова Зеландия. И тук в главите на всички светва голямото „Защо?“. Защо, за бога, някой (пък бил той и политик) ще вземе съзнателно решение да направи столица от едно тормозено от стихиите градче с купища инфраструктурни проблеми?!
Моят отговор е, че сеизмологията не била особено популярна наука през XIX век, нито пък имало много спътникови снимки на разположение по онова време, но ако той не ви задоволява, авторитетното мнение на историческата литература е, че разтърсваният от златна треска Южен остров набирал икономическа мощ и заплашвал да се отцепи като самостоятелна политическа единица, тъй като тогавашните новозеландски политици, усамотени в далечния Окланд, не давали много вид да се тревожат от проблемите му. Така че под заплахата от надвиснала политическа криза по настояване на Едуард Гибън Уейкфийлд и Новозеландската компания, както и с недвусмислената подкрепа на независим австралийски съветник, подплатена с благосклонното кимване на британската корона, се взело решение столицата на Нова Зеландия да се премести в по-централна географска точка, а именно в най-голямата до момента новозеландска колония – Уелингтън. Годината е 1865 – почти сто години след посещението на капитан Кук.