През следващите близо сто и петдесет години Уелингтън ще измине дълъг път от утопичните идеи на Уейкфийлд до облика на съвременна световна столица и мегаполис. Може би най-обичаният, но и най-противоречиво описваният новозеландски град. Широко рекламирана туристическа дестинация, до която новозеландците старателно избягват да летят. Притегателен политически, икономически и културен център, все така географски отдалечен и труднодостъпен както за жителите на Южния остров – около една трета от населението на страната, така и за жителите на Окланд – друга една трета от новозеландците. Родно място на много новозеландски политици и архитекти, на най-известната новозеландска писателка – Катрин Мансфийлд, на най-известния новозеландски режисьор – Питър Джаксън, на цяла плеяда псевдоизвестни новозеландски дизайнери, художници и артисти.
Каква по-добра туристическа дестинация за група новоизпечени кивита, още пресни след клетвената церемония, от прославения столичен град на новата им родина?
Пристигането
Ако си спомняте, дори велики морски пътешественици изпитали трудности при влизането в Порт Никълсън, така че аз не се срамувам да призная собствените си затруднения да намеря хотела, на самия бряг на величествения залив, от първи опит. Лукаво изпипаният подвеждащ градски лабиринт от еднопосочни улици в централната част на града предлага сериозни навигационни предизвикателства дори за обръгналия в ежедневната окландска транспортна лудница шофьор, за какъвто се има моя милост.
Само след три завъртания в кръг и няколко спирания, за да се консултирам с картата, разпознаваме помпозната фасада на Уелингтънската железопътна гара – истинско архитектурно бижу в трудноопределим стил от началото на XX век – с неокласическа колонада на входа, керемиди а ла испанска мисия и елементи на ар деко, почти напълно скрита сред многоетажни скелета и плътни зелени мрежи очевидно поради напреднал процес на реконструкция и разхубавяване. Веднъж позиционирани правилно пред забележителната сграда, вече без проблем локализираме ментовозелената кубистична грамада на историческия хотел „Ватерло“, който през 1953 година бил избран за престоя на кралицата и кралския антураж по време на нейната новозеландска обиколка. Рекламната брошура, която спечели сърцата ни, докато планирахме това пътуване, представя сградата с исторически черно-бели снимки и вестникарски цитати от тогавашната преса, описващи въпросното светско събитие с такива клюкарски детайли като фаянсови плочки във всяка баня, персийски килими, високи тавани, специално внесен от Европа асансьор и модерен ар деко интериор в пастелна цветова гама.
Докато се настаняваме, става ясно, че и днес хотелът се фука с все същите фаянсови плочки, кристални полилеи и персийски килими – вече на антикварна възраст, излинели, опушени и очукани. Нищо де, ние сме дошли да разглеждаме града, а не да се мотаме из хотелските стаи. Освен това историческият асансьор работи, металните двуетажни легла са застлани с чисти чаршафи и в античната баня с потрошени плочки има топла вода в изобилие – и това ако не е кралски комфорт, здраве му кажи. Малко по-сложно се оказва да уредим престоя на скъпоценния личен автомобил – автоматът на единствения платен паркинг зад хотела не приема плащания за повече от 12 часа, така че през целия ни тридневен престой аз все прибягвам до въпросната машина в най-невероятни часове на деня и нощта, за да захранвам лакомника с монети и да се състезавам с шофьора на паяка, който обикаля неуморно 24 часа в денонощие дори навръх Нова година.
Освен с историческия си интериор нашият хотел се хвали с още едно предимство – намира се точно в центъра на града, на пешеходно разстояние от всички музеи, кафенета, ресторанти и исторически сгради. Точно както и всеки друг хотел в Уелингтън. Работата е там, че целият град (централната му част, без да броим асоциираните квартали и градчета из околните долини) е изключително компактен – притиснат в тесния сърп земя между водата и планината и покатерен като бръшлян по стръмните хълмове наоколо. Крайно необичайно градоустройствено решение за Нова Зеландия, което му придава много европейски вид. В продължение на години всеки път като се оплача, че тукашните градове са разпръснати, създадени са само за автомобилисти и не са подходящи за пешеходци, всички ми казват поучително – иди в Уелингтън, там изобщо не ти трябва кола, можеш да вървиш до работа или да ползваш градски транспорт (друго крайно необикновено явление за който и да е кивешки град). Разбира се, никой не ми каза, че в някои от жилищните квартали на Уелингтън колата е абсолютно излишна скъпоструваща играчка, тъй като много от къщите, покатерени високо по стръмните скали, са достъпни само по стълби – стотици стръмни стълби, и на по-възрастните хора и инвалидите се налага да си инсталират въжени линии и асансьори, за да се доберат от улицата до дома си.