Ден първи
Първият ден от нашия тридневен престой е 31 декември – според новозеландската метеорологична (аз я намирам по-скоро митологична) традиция – разгарът на лятото. Сезонът за семейни отпуски и ваканции за задължително къмпингуване, ходене на море, шляпане с джапанки, носене на слънчеви очила и шапки, шорти и презрамки, за плескане със слънцезащитни кремове, за студена бира и дълги коктейли, купони и забавления – изобщо за всичко, което навсякъде по света се асоциира с представата за лято. Сега забравете за навсякъде по света и заповядайте в столицата на Нова Зеландия, разположена на 41 градуса южна ширина, сиреч в зоната на умерения климат, в навечерието на 2007 година. Електронният термометър в колата ми, на който хвърлям един поглед, докато изсипвам още шепа монети в ненаситния автомат, показва 6 градуса по Целзий. За съжаление возилото ми не е оборудвано с ветромер, иначе бих ви зарадвала с някоя внушителна трицифрена скорост. Поради предполагаемия летен сезон багажът ни включва предимно летни дрехи, които сега се налага да облечем една върху друга в моден стил, който силно наподобява многолистен зеленчук. Добре, че по силата на добрата стара българска традиция – „не тръгвай зиме без торбичка, лете без абичка“ – сме си донесли и по едно яке. За съжаление добрите стари български поговорки не споменават нищо за шалове и ръкавици, така че не сме си донесли такива и през следващите три дни горко ще съжаляваме за този пропуск. Нищо де, за следващия път ще знаем. А сега – пълен напред! Имаме цял град да покоряваме.
Разходката
Ходенето по улиците на Уелингтън изисква специфична пешеходна техника, която позволява на местните жители да се придвижват из родния си град с елегантността на платноходи (буквално – с издути от вятъра дрехи, развети като флагове коси и винаги в посока на преобладаващото въздушно течение или под ъгъл спрямо него, но никога насрещно или перпендикулярно). На туристите им отнема известно време да схванат основните принципи на тази техника.
Първо – забравете за гравитацията, в Уелингтън тя е пренебрежимо малка величина, сравнена с мощността на вятъра. Нютон очевидно е изпаднал в дълбока заблуда, напълно оправдана поради факта, че е живял на противоположната страна на планетата.
Второ – забравете и за еволюцията. Приматите може и да са се научили да ходят прави, обаче това е станало някъде другаде (в Африка, ако се вярва на антрополозите). В столицата на Нова Зеландия техните наследници ходят приведени. Не непременно напред, а срещу вятъра. Ъгълът, който тялото на уелингтънеца заема по отношение на земната равнина, е променлива величина – мени се според силата на поривите, и теоретично, при безветрие, би могъл да бъде прав, както навсякъде другаде по света, но подобен експеримент никога не е провеждан.
Трето – при никакви обстоятелства не разпервайте широко ръце. Едно невнимателно движение, докато сочите на спътниците си някоя великолепна викторианска сграда, и следващият по-силен порив, улеснен от увеличената ветрова площ, ще ви отнесе като лястовичка и ще ви залепи на същата викторианска фасада като предупредителен знак за другите туристи.
Четвърто – крайбрежната алея не е за разходки. Тя е само за фотографите да си я снимат и за туристите да си я купуват под формата на туристически картички. Силата на вятъра там е неописуема, даже гларусите не се опитват да летят, а се оставят да бъдат размятани и запокитвани във всички посоки от необузданата стихия, докато накрая се озоват на някое по-заветно място зад хълм или сграда, където отново могат да практикуват съвършените си летателни техники. Опитните уелингтънци се движат само от подветрената страна на високите сгради, пресичат на бегом и под ъгъл кръстовищата между сградите, издебвайки безпогрешно точния момент между два порива, и пак продължават с кралско достойнство в завета на следващото каре до следващото кръстовище.