Пето – не си носете чадър в Уелингтън – няма да имате шанс да го използвате.
Разбира се, никой туристически пътеводител не предупреждава за този аспект на туризма в Уелингтън и ние трябва да научим правилата на пешеходенето от собствен опит, т.е. болезнено и бавно. Бавно не защото сме несхватливи, а защото все не успяваме да се фокусираме върху оцеляването си. Разсейва ни красотата.
Аз очевидно не съм в позиция да сравнявам Уелингтън с който и да е европейски град – твърде дълго не съм била в Европа и спомените ми са затрупани под толкова дебел пласт емоции, че са отдавна крайно ненадеждни (Варна може да е наистина десет пъти по-красива, както на мен ми се струва, а може и да не е). Но без никакво колебание обявявам столицата на Нова Зеландия за абсолютен победител в класацията за най-красив град на Северния остров.
Трийсетминутна разходка по главната търговска улица е достатъчна да изчерпи уж огромната памет на дигиталния ми фотоапарат. Всяка сграда заслужава да бъде увековечена на хартия (и почти всяка е, както ще установя по-късно в павилионите за туристическа литература).
Архитектурното разнообразие ми напомня на централната част на който и да е български град – сгради предимно от края на XIX и началото на XX век в неокласически, неоготически и бароков стил, разбъркани с щедра доза модернизъм, ар деко и непренебрежим брой кубични творения от епохата на Студената война – високи, бетонни, униформени, с огледални стъкла. Ако бяхме в България, щях да си помисля, че са Партийни домове, в Уелингтън се оказват корпоративни сгради – банки, застрахователни компании и прочие – уродливи деца на строителния бум от осемдесетте. Висящите ниско над улицата трамвайни жици, които са задраскали на кръст с черни щрихи всяка снимка, ми напомнят на София.
Европейското културно влияние личи не само от фасадите на сградите. Тротоарите са широки, очевидно проектирани за много пешеходци, улиците са тесни – проектирани за по-малко автомобили, между сградите в малките градинки има скулптурни групи и фонтани, коледните витрини на магазините са декорирани с изкуствен сняг, снежни човеци, даже шейни (в противовес на Окланд, където коледни символи са цъфтяща похутукава, джапанки и плажни чадъри), кафенетата, ресторантите и галерийките за изкуство са безброй, даже редките минувачи по улиците ми се виждат някак по-елегантно облечени (поне със сигурност носят обувки – не видях никой да шляпа бос, ако и уж да сме в разгара на лятото).
Фестивалите
Освен политически и административен център Уелингтън е и безспорната културна столица на страната. По всяко време на годината посетителите на града се оказват точно в апогея на поредния културен или танцов, или филмов, или поетичен, или комедиен, или не-знам-какъв-си фестивал. Освен навръх Нова година, разбира се. Но ние няма за какво да съжаляваме – списъкът с музеите, галериите, театрите, историческите места и сгради е толкова дълъг, че трите кратки дни няма да ни стигнат дори само да го започнем. При това изобщо не броя зоопарка, ботаническата градина, разходките с лодка, с въздушен балон, колонията морски тюлени, историческите местности, резерватите и множеството други забавления на открито, които сме твърдо решени да пренебрегнем поради агресивното негостоприемство на местния климат.
Музеят на Уелингтън
Носени от попътен вятър и щракайки неуморно с фотоапаратите, скоро се озоваваме пред портите от ковано желязо на Музея на Уелингтън – една от многото архитектурни скъпоценности на града. Построена в края на XIX век по проект на английски архитект, оригинално сградата била пристанищна митница и магазия и за товаро-разтоварното ѝ минало свидетелстват двата големи яркочервени корабни контейнера с щампован в жълто надпис „Музеят на Уелингтън, градът и морето“. Вътре, освен така жадуваните топлина и безветрие, намираме обичайната колекция от исторически снимки, оригинални вестникарски издания, макети на кораби, големи карти, маорски оръжия, мантии и кошници, викториански рокли, сребърни четки за коса и чаени сервизи от китайски порцелан, карети, ретроавтомобили, препарирани птици, хербаризирани растения, истории за трагедии и кризи, за величие и героизъм, маслени пейзажи и портрети, книги с протрити корици, медали, монети – изобщо всичко, което очаквате да намерите в една музейна колекция.
Това, което винаги ме впечатлява в новозеландските музеи, и този не прави изключение, е тяхната интерактивност. Много от експонатите не са скрити зад стъклени витрини – ако искаш, можеш да протегнеш ръка и да ги пипнеш, дори да ги повъртиш в ръце. Голяма част от експозицията е под формата на кратки филми – над 100, които се прожектират или на триетажната стена на главното стълбище, или на малки монитори при натискане на съответния бутон (още повече са звукозаписите, които се включват, като минеш покрай хитро скрит детектор или си сложиш слушалки); на подвижни светлинни фигури, текст и знаци, които специални прожектори хвърлят върху пода, стените и таваните в синхрон с движенията на посетителите.