Кутия или място, модерната импозантна сграда, построена на границата между водата и сушата върху отвоювано от морето парче земя, е дете на най-последните строителни технологии – гъвкави бетонни съоръжения, свръхздрави метални конструкции, компютризирани гумено-оловни антисеизмични буфери и прочие инженерни чудесии. Завършена през 1998-а в много типичен за 90-те архитектурен стил – изобилие от гладки бетонни повърхности, много стъкло, агресивни геометрични форми, неправилни ъгли, дръзки дъги, безразборно разхвърляни цветове – предимно в синьо–зелената гама с малко лилаво и жълто, за петте години на строителството си сградата успява да погълне 80 хиляди кубични метра бетон, закалена арматурна стомана, достатъчна да прехвърли мост до Сидни, ако се подреди в непрекъсната линия, и без съмнение – много милиони долари. С площ от 36 хил кв. м. – колкото три ръгби игрища, и цели шест етажа Те Папа обещава на жадните ни туристически души забавления за дни напред.
За щастие в огромното музейно туловище е предвидено място и за кафене, така че вечно гладните ни придружителки – тийнейджърка и второкласничка, могат да утоляват стомашния си дискомфорт, без въобще да напускат сградата и да се подлагат на коафьорските услуги на Великия югозападен фризьор.
И така: първата експозиция е гостуваща – мумия на девойка от древен Египет и доста подробната история на нейното семейство, съседи, съграждани, сънародници и прочие. Двете подрастващи, пък и родителите им, са силно впечатлени. После хапваме пак и се гмурваме в обещаващата Кръв, Земя и Огън експозиция за възникването на Аотеароа и борбата на хората за покоряване на стихиите и трансформиране на земята. Следват Страховитите сили – посветена на вулкани, земетресения, цунамита, урагани и всичко, което можете да си представите в категорията на неукротимите стихии. После идват висящи от таваните скелети на динозаври, на китове, снимки на чудовищни гигантски калмари, всякакви риби, миди и водорасли сред подводен сумрак и шум на плискащи се вълни; ветровита външна градина с марае (маорска традиционна постройка) и уникални новозеландски растителни видове; още уникални животни, птици, паяци, скакалци; и после музеят затваря, а ние вече сме толкова уморени, че едва успяваме да се доберем до хотела при силен насрещен вятър и дезориентиращ мрак.
Ако преди съм си мислела, че съм виждала интерактивни музеи, то е било само поради невежество. Те Папа бие всичко, което изобщо съм дръзвала да си представя. Изригващи вулкани, симулирани земетресения, демонстрации на тектонични сили, където можеш да премериш собствената си сила срещу тази на планетата, изработка на маорски оръжия, курсове за плетене на тръстикови полички, симулирани бънджи скокове, машина на времето, която отвежда децата във викторианската епоха, спонтанно възникващи музикални групи – от туристи, пробващи полинезийските музикални инструменти, турнири на „Знаещите“, караоке с любими песни от близкото и далечното минало, безброй светлинни, звукови и видеоефекти. Те Папа е приключение за всички възрасти – нещо като кръстоска между музей и дисниленд, едновременно разходка с пикник (храната в кафенето беше страхотна!) и мултимедийно шоу.
Нова година по уелингтънски
И ако се чудите защо сме се замъкнали в Уелингтън точно на Нова година, то отговорът се крие в моя вече пооръфан туристически пътеводител „Какво да видим и правим в Нова Зеландия“ – основен източник на вдъхновение за повечето ни пътувания. Реномираното издание описва и препоръчва с много суперлативи уникалното столично преживяване, за което се стичат хора от цялата страна, че и от чужбина – посрещане на Новата година в компанията на хиляди подпийнали непознати в Меката на ресторантьорството и алкохолизма, „Кортни Плейс“ – това е улицата, която приютява мнозинството от общо над четирите хиляди барове, кафенета и ресторанти на Уелингтън.
След кратка почивка в хотела, за да възстановим отчасти нормалната си телесна температура, да се опитаме да въведем в някакъв привиден ред многоизстрадалите си коси, да нахраним децата и да запушим устата на вечно гладния паркинг автомат, малко преди полунощ, в подобаващо празнично настроение се озоваваме на тъмния тротоар на главната търговска улица в Уелингтън. Не носим карта, тъй като среднощният мрак, ръмящият дъжд и силният уелингтънски вятър биха превърнали разчитането ѝ в невъзможна мисия с трудно предвидими резултати. Вместо карта следваме групичките пешеходци – изненадващо многобройни след дневното безлюдие на града, – издокарани и разголени, сякаш наистина са повярвали на слуховете за настъпилото лято. Техните на пръв поглед безцелни и разнопосочни траектории скоро стават успоредни, разпръснатите групички неусетно се превръщат в непрекъснат поток и не след дълго тълпата става плътна и непроходима, което означава, че сме стигнали целта си.