По коридорите на властта
След обстойна проверка и инструктаж от въоръжената охрана сме великодушно допуснати да хвърлим един поглед на вътрешността на сградата (тъй като не сме си направили предварително резервации, не сме включени в пълната туристическа обиколка), колкото да установим, че и отвътре Кошерът се фука с все същата неподражаема елегантност на пльокната буца бетон, украсена с малко стомана и алуминий. Започвам да разбирам защо на вечните оптимисти кивитата, колчем ги заговориш за сградата на парламента, все една и съща позитивна мисъл им идва наум – че Кошерът е разположен точно върху Големия уелингтънски разлом, който се очаква да предизвика грандиозно земетресение всеки момент (всъщност отдавна вече закъснява според изчисленията на сеизмолозите). Само тази надежда крепи нацията.
Нова година по белгийски
Навън вездесъщата влага ни подгонва да търсим убежище и топлина зад гостоприемно запотените стъкла на белгийска кръчма. Печката бумти весело, гостите на заведението комуникират на всевъзможни европейски езици, без английски, менюто ни изкушава с обещания за домашно приготвени гозби и вносна белгийска бира. Зад стъклата на прозорците вятърът мята дъждовните капчици като снежна фъртуна, минувачите се гушат в закопчани догоре шлифери и якета, мъглата се кълби по ъглите на сградите и ни пренася отвъд океана и отвъд екватора в родния ни морски град, където Новата година не изглежда по-различно. Белгийският домашен уют ни увлича в разговори и още бири и не забелязваме кога сивият дъждовен ден е сменен от мъглива дъждовна вечер. Недоспиването от предната нощ, умората, студът и обилната храна ни пращат рано в леглата.
Торндън
Следващият ден е последният от нашето епично пребиваване в столицата. Но започва зле. Оказва се, че докато освобождаваме хотелските стаи, съм просрочила предплатеното време за паркинга с цели 40 минути и това е достатъчно основание за неуморния паяк да протегне ръждиви щипци и да започне да омотава горката ми количка с тежки вериги и пранги. Едрият сериозен маор зад волана на безсърдечното чудовище великодушно се съгласява да почака, докато ние препускаме в неравен тръс из целия град в напразни опити да намерим работещ банкомат. Плащам си глобата и човекът чевръсто си прибира железарията.
Слънцето се показва срамежливо от време на време между облаците, но уелингтънският вятър се е завърнал и се налага да включим парното в колата, за да можем най-после да съблечем якетата и да си припомним, че сме на лятна ваканция.
Докато се катерим из тесните, стръмни, извити улички на историческия квартал и архитектурен резерват Торндън сред елегантни викториански къщи, декоративни дървени огради, автентични английски градини от края на XIX век и шумът на двигателя буди блажено изтегнатите котки, започвам да се чувствам като нарушителка на всички международни конвенции и правила за пътуване в миналото. Тук времето е спряло. Двайсети век никога не се е случвал. Ярките пътни знаци на кръстовищата стоят като незаслужена обида на деликатното, пастелно обагрено лице на квартала. Всеки миг очаквам зад ъгъла да се появи дама с дълга рокля и дантелено чадърче и господа с бомбета, бастуни и закопчани догоре рединготи да прекосят улицата.
Когато най-после намираме малката църквичка „Старата Свети Павел“ (да не се бърка с новата църква „Св. Павел“ – архитектурно чудовище в неопределен стил, описван в различните справочници като Санта Фе, неомарокански, че даже и византийски стил, какъвто категорично не е – кубистична тъмнокафява грозотия, предизвикваща всеобщо недоумение, достойна съседка на парламентарния Кошер), вече сме изпълнени със смирение и възхищение. Отвън скромната бяла сграда с островърхи кулички и арки, сгушена под вековните похутукави, не дава никакво обяснение за продължителната страстна кампания, която уелингтънци провеждат през 60-те за спасяване на църквата си. Достатъчно е обаче само да прекрачим прага и вече сме в друг свят. Високите преплетени готически арки, мекият блясък на полираната дървесина, неземната светлина, струяща през островърхите стъклописани прозорци, пищно украсените коледни елхи край олтара, приглушените гласове на посетителите, топлината на свещите, шепотът на миналото – трудно ми е да си представя място, по-достойно за обиталище на божествения дух. Още по-трудно е да повярвам, че градските управници са осъдили тази красота на смърт чрез булдозериране само защото дървесината била нападната от паразити. Изпълнени с благодарност към спасителите на църквата, оставяме скромната си лепта в кутията за дарения с надеждата, че това ще помогне да я съхраним за бъдещите поколения.