Маунт Виктория
След още малко лутане из безлюдните улички на Торндън – къде за да се полюбуваме на викторианската атмосфера, къде по неволя, тъй като не можем да намерим излаз от квартала и заплетената му топография, най-после поемаме към друг исторически район – Маунт Виктория. Както се подразбира от името му (а може и да не се разбира, щото „маунт“ всъщност значи планина) – разположен на висок хълм и предлагащ фантастична 360-градусова гледка към града, залива, хълмовете и хоризонта.
Да де. Така пише в туристическите реклами. На практика въпросната гледка се предлага само на тези, които имат смелостта да изоставят сигурността, завета и топлината на колата си, да извървят, прегънати одве срещу неумолимата стихия, стотината метра от паркинга до наблюдателната площадка на върха, да рискуват зрението си, като се опитват да държат очите си отворени срещу атмосферните юмруци, шамари и камшици, а и не са забравили да си донесат инфрачервените и рентгенови очила и устройства, с които да съзрат евентуално някакъв хоризонт през тоновете мъгла, облаци и дъжд, които вятърът бърка небрежно с гигантска лъжица в прословутата фуния между двата новозеландски острова.
За гледки не мога да разказвам, но едва ли някога ще забравя травматизиращото спускане по почти отвесните улици между столетни исторически къщи, накацали като скакалци по стръмните склонове, безбройните частни лифтове и въжени линии – от улицата до входните врати на къщите, и сред изобилие от уникални пътни знаци, напомнящи да подпираме колите си с камък или на бордюр, ако ни хрумне да паркираме на невъзможните наклони, както и да придържаме вратите при слизане и качване, щото гравитацията ни изненадва под доста необичаен ъгъл в този квартал на Уелингтън. Но най-паметна е гледката на приземяващи се самолети, току в краката ти, всеки няколко минути, на миниатюрното уелингтънско летище. Което от висините на Маунт Виктория не изглежда да е по-голямо от варненската автогара.
Летището
Ако има нещо, с което Уелингтън е безспорно световноизвестен и за което всички новозеландци и посетители говорят вдъхновено и много емоционално, то е столичното летище. Всеки има история за разказване. Или е летял лично, или е чул от някого, но няма новозеландец, който да не знае от най-ранна детска възраст, че кацането в Уелингтън трябва да се избягва със същата последователност и дисциплина, с която се вардим от ултравиолетовите лъчи, холестерола или спина например.
Като се замисли човек, не е никак чудно, че новозеландци са изобретили бънджи скоковете и зорбинга, и джетовете, и каквито още там ужасии са популярни в тази страна. Ами то, след като си кацал в Уелингтън, нищо повече не може да те стресне. Половината от историите, на които съм се наслушала, всъщност не са за кацане, а за това как не могли да кацнат в Уелингтън, тъй че не е чудно, че и игрите на щастието са много популярни сред новозеландците – ще кацнем, няма да кацнем, ще кацнем, няма да кацнем... отколешно национално забавление.
Уелингтънското международно (!!?) летище се намира в падината между два хълма на много тясната ивица земя, която разделя залива от Тасманово море. Има само една писта – разположена напречно, от вода до вода (всъщност от магистрала до магистрала, защото от двете страни има главни градски пътища и самолетите излитат и се приземяват над тежък автомобилен трафик). За излитане, за кацане – все тя. Възкъса. Големите Боинг 777 не могат да кацат в Уелингтън. Малките самолети също невинаги успяват (само преди два месеца една Чесна се прекатури при приземяване). И не защото новозеландските пилоти не са добри. Напротив! Всеки, който е виждал летището, се изпълва с дълбоко уважение към техния професионализъм.
Проблемът е в географията. Ревящите четирийсет, прословутите уелингтънски югозападняци, фунията, която се образува между двата острова и усилва теченията, мъглите, бурите, пословичната променливост на времето по тия части на света – Нова Зеландия е само запетайка суша сред безбрежните простори на океана. За инфраструктурните проблеми пък въобще няма да отварям дума. Той целият град си е едно инфраструктурно недоразумение. Никой не се изненадва от факта, че летището е затворено през почти половината от дните в годината. Истинска сензация е, че е отворено през останалите.
Въпреки че голяма част от планираните излитания и кацания не се осъществяват, през уелингтънското миниатюрно летище все пак преминават 5 милиона пътници годишно и се извършват над 100 хиляди полета. По моите най-груби сметки това означава, че самолети излитат и кацат на и от въпросната единствена писта всеки 5 минути. И въпреки многото инциденти до ден днешен няма нито един фатален случай. Ако питате мен, това си е истинско чудо и не разбирам с какво толкова се занимава католическата църква, та не е намерила време досега да го канонизира.