Ако си падате по адреналиновите спортове, ако искате да почувствате сладостната тръпка, че сте живи, не си губете времето да бънджи-скачате от Аспаруховия мост или от Скай Тауър, а веднага си купете билет до Уелингтън. Ще има да ме споменавате. (Особено препоръчвам малките чартърни полети за прекосяване на протока Кук.) За любителите на хорър филми и страховити четива Ю-туб прелива от кадри на приземяващи се в Уелингтън самолети и покъртителни разкази на очевидци, интернет изобилства с форуми и уебстраници, поддържани от оцелелите след подобно преживяване.
И ако и това не е достатъчно да ви вдигне адреналина – едно малко фактче от рубриката на моите прелюбими новозеландски сеизмолози: вероятността следващото грандиозно земетресение, причинено от подпъхването на тектоничните плочи под Уелингтън, да се случи през идните 30 години, е понастоящем едно към осем. И се увеличава всяка година. Добавя приключенски елемент към политическия живот в столицата, нали?
А вие си мислехте, че Нова Зеландия е скучна! Е, Уелингтън категорично не е.
Последното, което съм очаквала да правя в Нова Зеландия, е да играя български народни хора. Обаче ето ти на!
В България никога не съм проявявала особен интерес към фолклора. Всичките ми амбиции в народните танци започваха и свършваха с правото хоро. Но в Окланд...
Едни приятели ни разказаха, че към българското дружество се сформира група за народни танци, имало много млади хора и защо не вземем да заведем детето там, да се запознае с други младежи, да потанцува и да се повесели? Заведох го аз, разбира се. А пък групата се оказа много амбициозна. Казва се „Български рози“. Вече имат планове да участват в Окландския международен културен фестивал и репетират яко. И на детето взе, че му хареса. И като се започна!
Шихме носии, правихме хореографии, заучавахме стъпки, тропахме до премала, готвихме български манджи, за да представим националната кухня на фестивалите, правихме мартеници, боядисвахме яйца, пресъздавахме лазарски ритуали, участвахме в конкурси и фестивали, печелихме награди, давахме телевизионни интервюта, подготвяхме празнични програми, издавахме DVD-та, откривахме фотоизложби.
Смаяхме Окланд.
Всяка седмица имаме някакво участие. В кварталната бензиностанция вече свикнаха да ме виждат с носия, даже спряха да ме питат каква е. От толкова лични срещи с желаещи да ни поздравят за блестящото представяне на всеки панаир и културен фестивал станахме първи дружки с кмета на Окланд и с министъра на етническите работи. Половината окландци играят вече български хора. В групата ни има една новозеландка и една японка. И двете са много запалени.
Покрай танците се заформи театрална група. Моето дете голяма актриса излезе. А пък дневната ми заприлича на театрална работилница – не спрях да шия носии, костюми, други носии. Всяка неделя съм на битака в търсене на необичайни находки – купувам стомни, чекръци, хлопки и черги. Събираме реквизит за театъра.
Възрожденският дух на групата е толкова заразителен, че всичките ни приятели са въвлечени в подготовката на спектаклите. Едни отглеждат чубрица за продан, други се изявяват като фотографи, трети осигуряват професионално осветление, четвърти правят кебапчета, други месят пити, някои се учат да думкат тъпан, други монтират видеозаписи, а пък други още – правят картонена селска чешма с корита.
Ако видите „Български рози“ в някой репортаж на международните информационни агенции, да знаете, че ние с Бояна сме двете височки танцьорки в средата.
Сърдечни неравноделни поздрави от нашето полукълбо!
Да ходиш по вода
И баба може. Не е никак трудно, нито пък кой знае колко забележително, особено ако водата е яко замръзнала. Преживяването става малко по-необичайно само ако дълбочината ѝ е повече от 50 метра и разходката се случи да е посред лято, сред пищни вечнозелени дъждовни гори. Тогава ходенето по вода се превръща в почти уникално забавление. Уникално, защото е възможно само на три места в света – един аржентински и два новозеландски ледника, и почти защото само на единия от тях – Франц Йосиф – ежегодно се покатерват над 300 хиляди души.
Ако цифрата ви се вижда малко шокиращо грамадничка, то не е защото светът съвсем се е побъркал и хората са се юрнали на скъпи, дълги, ужасно трудни алпинистки експедиции със стотици хиляди, а защото въпросният ледник е извънредно лесно достъпен, само на 6 километра от хотелско селище и главен път. Необходимите умения за покоряването му са същите като за ходене в градска среда – добре развито зрение, координация на крайниците и пазене на равновесие. Разходката по ледника е предизвикателство само за инвалиди, старци и деца под седемгодишна възраст. Така поне ни уверяват в туристическия център на Франц Йосиф – малкото кокетно селище в подножието на едноименния ледник. Истината, както обикновено, се оказва малко по-разнолика.