Но най-напред – малко история. Малко, ама стара. Преди около 2 милиона години – още преди да се появят хомосапиенсите и доста преди да се пръкнат хомотуристусите – започнала последната ледникова епоха на нашата планета. Към 30 процента от повърхността на Земята били покрити с лед. Малкото парче суша, което днес се нарича Южен остров на Нова Зеландия, на спътникова снимка не изглеждало по-различно от бучка лед в кофа вода. Че през тия 2 милиона години е имало безброй периоди и подпериоди на затопляне и застудяване, геологични изменения, тектонични движения, настъпване и отстъпване на ледовете, промени в планетарната орбита и прочие вълнуващи събития, не се съмнявам ни най-малко – да не си помислят геолозите, че нещо пренебрегвам дисциплината им. Но за нас е по-интересен фактът, че преди около 14 000 години последното затопляне започнало постепенно да ликвидира повечето от ледовете (и продължава тази си непопулярна сред еколозите дейност и днес). В резултат – около 140-те оцелели новозеландски ледника се оттеглили високо в планините, като оставили след себе си безчет ледникови езера, морени, долини, реки и прочие туристически атракции, както и два дълги ледени езика, стигащи почти до морето, наричани днес съответно Франц Йосиф и Фокс. Първият е австро-унгарски император, а вторият – новозеландски министър-председател.
И ако се чудите каква пък е връзката на Австро-Унгария с Нова Зеландия, прави сте – няма такава. Просто капитан Кук в живота си не бил чувал за ледници и не ги разпознава като такива, така че не ги кръщава. Чак по времето на златната треска, когато хиляди заселници се устремяват към новозеландския Западен бряг, германският геолог Юлиус фон Хааст открива дългия леден език, проточен от билото на планината чак до вечнозелените новозеландски джунгли (наричани официално „умерени дъждовни гори“), и с правото на първооткривател го кръщава на император Франц Йосиф (без съмнение надявайки се на имперско благоволение и услуги за лоялността си ).
Още преди края на XIX век мястото вече било популярна туристическа дестинация. Златото, както си му е обичай, свършило внезапно, златната треска отминала така бързо, както започнала и негостоприемният западен бряг скоро се обезлюдил. Туристическата индустрия обаче останала. И днес, в началото на XXI век, въоръжени с дигитални фотоапарати, слънцезащитни кремове, мобилни телефони и слънчеви очила, хомотуристусите се изсипват със стотици хиляди в малкото селище и осигуряват добра прехрана за шепата местни жители.
Нас ни доставят с автобус в един приказно красив слънчев летен ден, от тези, дето се случват само два пъти годишно, но крепят цялата туристическа индустрия с митовете за слънчева Нова Зеландия. Небето е в онзи пощуряващ нюанс на юнско синьо (макар че е януари), светлината е някак кристална и божествена, зеленината е ярка, сочна и грабваща очите, водата в реките – с неестествения изумруден цвят, характерен за ледниковите потоци, въздухът искри, птичките пеят неистово, цикадите стържат истерично и оглушително. И над всичко и всички слънцето сипе немилостива жар по изнежените ни от дъжд и облаци кожи, топи слънцезащитните кремове и изпарява пред очите ни снежните планински шапки.
В Информационния център ни инструктират подробно за предстоящото катерене. Заричат ни двеста пъти да се облечем добре, защото на ледника е студено, да си носим вода и храна, да не си носим мобилните телефони, да се наспим добре и да се явим пак в осем сутринта на следващия ден – отпочинали и свежи, готови за подвизи.
Аз избирам да прекарам остатъка от следобеда, занимавайки се с промишлен шпионаж. Крада ноу-хау в областта на облакопроизводството. Ако някой вижда пазарна ниша и се интересува от подробностите, прави се ето така: трябват ви високи заснежени планински върхове, ярко, горещо слънце и лек западен ветрец. Слънцето напича голите скали и белите им шапки, докато започнат да пушат с фин бял дим, досущ като в детската песничка „сякаш баби са запрели пухкави къдели“, и се уплътнят в малки, бели, пухкави облачета, които вятърът подкарва в стройни кервани на изток – отвъд планините.